Трикото имаше цип на гърба. Сложих ръката си там, все едно щях да го смъкна. Направих го, сякаш между другото, без да спирам да движа другата ръка. Повдигнах се на пръсти. Въобразявах си, че невидим душ ме облива или че размазвам крем по тялото си, ала истинското ми послание към него бе привидността, че всеки момент ще се съблека гола. Не го правех, но видимо повторих жеста неколкократно, в очакване именно по тоя начин илюзията да се превърне в истина.
— Бедничкият професор… Падналият идол. Искате ли още…?
И изведнъж недвусмислено си дадох сметка, че съм извървяла целия път и се намирам на финала. Думите постепенно губеха значение, независимо от това дали щях да се съблека сега, или после. Да продължа етюда, след като съм напълно разсъблечена, бе възможно, но бе по силите единствено на най-добрите в тоя профил, а това не бях аз.
Замълчах. Прекратих представлението. Уверих се в провала си и това ме обезсърчи.
Чух аплодисменти, вяли и саркастични.
— Отлично — каза Дженс. — Чудесно. Идеята ти да се съблечеш… И текстът, обусловен от извинителния тон… В един момент… — Прекара ръка през лицето си. — В един момент ми се стори, че виждам най-красивото нещо, на което съм присъствал от много години… Но не си в състояние да продължиш. И го знаеш. Изгуби, все пак ти благодаря, че опита. Бе приятно — развеселен заключи.
Бях уморена. Събрах чорапите си.
— Вървете по дяволите — отвърнах.
— Вината не е твоя. Да направиш Красотата просто защото единствено искаш, винаги е рисковано… Морике имаше специални сценарии за…
— Спестете ми лекцията, моля. Беше пълна глупост от моя страна да се надявам на вас. — Преглътнах сълзите си и дръпнах с рязко движение ципа на един от ботушите.
— Чакай, чакай малко… — Неочаквано Дженс се разгневи. — Ти си тази, която пожела невъзможното да се случи. Ти си тази, която пожела да се превърне в съвършеното оръжие срещу този психар, а единственото, което аз поисках, бе да ти покажа как твоята невероятна интелигентност ти изигра лоша шега, тя просто ти попречи… Поиска да играеш и от самото начало всъщност ти започна и да се преструваш. Затова не успя да продължиш.
— Сбогом, професоре. — Оказа се, че ми е невъзможно да го слушам повече. Щях да ревна, ако не успеех да изляза оттам. Свърших с обуването и посегнах към шлифера, когато го чух да казва:
— Не си в състояние да продължиш, ако не ти кажа как.
Като видя, че спирам на вратата, се изхили.
— Нека се опитаме да хвърлим малко светлина върху този парещ проблем — добави и махна с ръка. Лампата угасна, щорите се вдигнаха до половина и в стаята навлезе малко сива светлина. Вече лишен от пещерното осветление, Дженс отново заприлича на грохнало старче. — Кажи, кое произведение на Шекспир е в основата на Красотата?
— „Дванайсета нощ“.
— И каква е основната идея?
— Героите са влюбени в онези, които не са в състояние да им отвърнат със същото. Недостижимото.
— И в коя двойка това е най-ярко изразено?
Спомних си изпитванията, на които Дженс ме подлагаше по време на тренировки.
— Виола и Оливия — отвърнах. — Виола се облича като мъж и Оливия се влюбва в нея.
Дженс стана от стола и с променен глас зарецитира:
— Какво всъщност мислите за мен?
— Че смятате се не каквото сте — отговорих, припомняйки си диалога между Виола и Оливия, който толкова пъти бяхме репетирали.
— Щом аз съм друго, вий тогаз какво сте?
— И аз не съм каквото ви изглеждам.
Дженс размърда ръце, сякаш думите имаха криле и хвърчаха из стаята, а той показва с ръка строфата, която трябваше да прочета.
— Какво виждаш там? — попита.
— Виола намеква пред Оливия, че е възможно да е дегизирана.
— Точно така, само че Оливия го предусеща. Оливия е влюбена в един маскараден костюм и в същото време обаче знае, че не бива да смесва костюма с оня, на когото е надянат, и че единствено по този начин ще успее да се срещне със Себастиан, брата близнак на Виола, когото костюмът олицетворява. „Дванайсета нощ“ — разсъждаваше Дженс, поглаждайки си брадата. — Празникът на Епифания и „откровението“… Една от най-мъдрите театрални пиеси. Дали Шекспир е научил ключа към Красотата от Гностичното общество на Джон Дий5? Не мисля. Винаги съм бил уверен, че тия хора не са нищо друго освен измишльотина, групичка набожни аристократи, които са се стремили единствено да върнат остарелите религиозни нрави, дето Хенри VIII и кралица Елизабет са направили всичко да бъдат забравени в тая страна… Въпреки че тоя стар мошеник Дий е бил наясно с теорията за псинома… Да не се отклоняваме, исках друго да ти кажа… Хайде да разгледаме, ако желаеш да станеш нещо повече от своята сестра, най-интимното желание на Воайора и какво ти трябва да му предложиш.
5
Джон Дий (1527–1608 или 1609) — английски математик, астроном, астролог, окултист, съветник на кралица Елизабет I. Той посвещава голяма част от живота си на изучаването на алхимията, гадаенето и херметичната философия. — Б.р.