— Добре де, днеска няма да излизат — каза Бун. Гласът му бе дрезгав, но сигурен. — Майорът обеща. Доде не се върнем аз и Айк…
— Времето днеска ще се пречупи. Ще омекне. А до довечера и дъжд — Аш се засмя, захихика някъде в юргана, който скриваше дори лицето му. — Хайде, мулета такива! — извика той и тръсна поводите, мулетата подскочиха напред, дръпнаха залитащия и дрънчащ фургон и след няколко стъпки отново забавиха, за да минат в своя жив и ситен тръс. — Освен туй искам да знам защо му е на майора да ви чака. Лайън нали е тука! Досега не съм чул да разправят, че някой от вас е докарал в лагера било мечка, било друго месо.
Сега Бун ще изругае Аш, а може и да го удари — помисли си момчето. Но Бун не направи нито едното, ни другото. Момчето знаеше, че никога не би посегнал, макар преди четири години да бе стрелял с взет назаем пистолет по един негър на улицата в Джеферсън — и тогава резултатът не бе по-друг от миналата есен, когато пет пъти гръмна по Старата Бен.
— За бога — каза Бун, — додето не се върна нощес, няма да пуснат нито Лайън, нито другите. Обеща ми човекът. Удари ги тия мулета бре! Бий ги! Да не искаш да замръзна?
Стигнаха линията и накладоха огън. След малко от гората в бледнеещия изток се показа и самият влак с трупите и Бун почна да маха. В топлия пощенски вагон момчето отново задряма, а Бун се заприказва с кондуктора и спирачите за Лайън и Старата Бен, както по-късно хората щяха да говорят за Съливан и Килрейн, а още по-късно — за Демпси и Тъни2. В просъница, клатушкан в раздрънкания и подскачащ вагон, той ги чуваше да приказват за нерези и телета, избити от Старата Бен, за оборите, които бе повалила, за ямите и капаните, които бе разрушила, за това, че под кожата си положително носи доста олово — Старата Бен, двупръстата саката стръвница на околността, на която от петдесет години насам хората наричаха всяка мечка с наранена от капан лапа или Двупръстата, или Трипръстата, или пък Куцата; Старата Бен обаче бе нещо извънредно (Главната, както й викаше генерал Компсън) и затова си бе спечелила слава, каквато и хората с удоволствие биха споделили.
Стигнаха Хоук на изгрев. Измъкнаха се с ловджийските си дрехи от топлия вагон — ботушите им кални, палтата кирливи, челюстите на Бун небръснати. Но това нямаше значение. Хоук бе само една дъскорезница, едно пълномощничество, два магазина и една товаръчна шахта на страничната линия и тук всички мъже носеха ботуши и бозави палта. Подир малко пристигна влакът за Мемфис. Бун купи от вестникопродавеца три пакетчета пуканки с меласа и една бутилка бира, а момчето отново заспа, унесено от неговото джвакане.
Но в Мемфис беше друго. Тук, в сравнение с високите сгради и каменните паважи, изящните файтони и конски коли, мъжете с колосани яки и вратовръзки, техните ботуши и палта изглеждаха още по-груби и още по-кални, а брадата на Бун — по-дълга и по-страшна; лицето му все повече се превръщаше в нещо, което не би трябвало да показва вън от гората, или най-малкото много далеч от майор Де Спейн, МакКаслин, или някой, който го познава и би могъл да каже: „Не бойте се! Нищо няма да ви направи!“ Бун премина лъскавия под на гарата, а лицето му се въртеше на всички посоки, защото чистеше с език пуканките от зъбите си; ходеше с вдървени крака, разкрачено, сякаш стъпва по намазано с масло стъкло, а брадата му синееше като металическите части на нова пушка. Първата кръчма отминаха. Дори през затворените врати момчето надуши миризмата на дървени стърготини и смрадта на разлян алкохол. Бун се разкашля. След минутка се поуспокои и рече:
— Да й се не види и настинката! Къде ли я пипнах?
— На гарата — каза момчето.
Бун бе закашлял отново, но спря и погледна към Айк.
— Какво викаш?
— Нищо ти нямаше, като тръгнахме, и във влака нищо ти нямаше.
Бун го гледаше и примигваше. После спря да мига. И кашлицата му мина. Само тихо рече:
— Дай ми един долар назаем. Хайде. Имаш. Вчера ако си имал, и днес имаш. Не искам да кажа, че си стиснат, защото не си. Ти просто май никога не се сещаш имаш ли нужда от нещо, нямаш ли. Аз като бях на шестнайсет, банкнотата се стопяваше, преди да съм успял да прочета името на банката, дето ги пуска. — И съвсем тихо додаде: — Айк, дай ми един долар.
— Ти нали обеща на майора. И на МакКаслин обеща. Докато не се върнем…
— Добре бе — смирено и търпеливо каза Бун, — какво мога да направя с един долар? Втори няма да ми дадеш.
— Дяволски си прав, че няма — каза момчето, също тихо и ледено гневно, но в този миг си припомни: Бун хърка на твърдия стол в кухнята, за да следи часовника и да ги събуди с МакКаслин, та да ги откара на седемнайсет мили в Джеферсън и оттам да хванат влака за Мемфис; спомни си дивото, незапрягано никога пъстро пони от Тексас, което по негово настояване МакКаслин му разреши да купи и което той и Бун купиха на търг за четири долара и седемдесет и пет цента и после го доведоха вкъщи, вързано между две добри и стари кобили с парчета бодлива тел, понито, дето никога в живота си не бе виждало ронена царевица и дори не знаеше какво е, а сигурно си мислеше, че са някакви буболечки, и Бун (тогава той беше десетгодишен, а Бун си остана десетгодишен цял живот) реши, че понито вече е омекнало, сложиха му един кълчищен чувал на главата, викнаха четирима негри да го държат и го запрегнаха в една стара двуколка, а той и Бун се качиха и Бун извика „Готово, момчета! Пускайте!“, един от негрите — Джим, синът на Тени — дръпна чувала и веднага отскочи да си спаси живота: първото колело хвръкна от единия стълб на разтворената порта и в същия миг Бун хвана Айк за яката и го метна в канавката, та останалото видя на части: другото колело, което префуча през страничната врата, търкулна се през задния двор и скочи на верандата, и след това парчетиите от двуколката, пръснати по пътя, а Бун, светкавично политащ по корем в експлозия от прахоляк, но продължаващ да стиска юздата. След два дни най-после откриха понито на седем мили, хамутът му още на шията, оглавникът — охлузен и каишите намотани около врата — същинска херцогиня с два реда гердани. И даде на Бун искания долар.
2
Американски шампион по бокс, свръхтежка категория. Джон Съливан побеждава Джек Килрейн в 1889, а Джийн Тъни — Джек Демпси в 1926 и 1927. — Б.пр.