- Това, което ме плаши - вече по-успокоен продължи той, - е, че някой от братята е обсебен. Не намирам друго обяснение. Случвало се е и преди. Житията на светците са пълни с подобни истории, аз самият съм чувал няколко, които са съвсем истински. Някой не е бил достатъчно силен или е бил изкушен и душата му е била превзета. Най-вероятно и той самият не знае какво прави. Другите също говорят за това... Мислих дълго - Пацик поклати глава и започна да навива края на брадата си с пръст - и съм сигурен, че не става дума за обикновен демон. Ако беше някой от по-нисшите, не би устоял на нашите молитви, служби и бдения. Не! Става дума за нещо друго! Сатаната ни е пратил някой от офицерите си, някой от тези, на които държи, затова не можем да го прогоним. Защо го е направил? - игуменът се беше успокоил напълно, от предишната му уплаха не бе останал и помен. - Защото това, което правим, не се харесва на княза на мрака. Той не иска вярата да се разпростира по нови земи и прави всичко възможно да ни възпре!
- Напълно е възможно да има обсебен монах - сериозно отговори Климент. - Неотдавна помощникът ми Корсис ми разказа за подобен случай. Тогава обладаният бил освободен след няколко дни молитва - той се почеса по главата. - Но в нашия случай очевидно не става дума за нещо такова. Ако има обладан, то той се прикрива добре. Затова искам да знам всичко. От самото начало. Как започнаха убийствата, какво се случи, кой откри труповете. Всичко, за което се сетиш.
Игуменът кимна и остави чашата си на масата, за да се съсредоточи. Очите му се присвиха, челото му се набръчка.
- Мисля, че започна в края на лятото. В началото бяха дребни инциденти, на които не обръщах внимание. Брат Герасим, този, дето се грижи за животните, докладва за изчезнал добитък - няколко кокошки, една-две гъски, такива неща. Помислих, че някои от работниците ги крадат. В манастира непрекъснато влизат и излизат хора. Нормално е да изчезват разни неща, ако не си внимателен. Казах на Герасим да си отваря очите на четири и реших, че случаят е приключен. Седмица по-късно изчезна едно от кучетата, които се навъртаха около вратата. Помислихме, че е избягало, но няколко дни по-късно го открихме. Мъртво! - игуменът потръпна и посегна към чашата си.
- Трупът му беше ли разчленен? - попита Климент.
Пацик кимна утвърдително и сведе поглед. По бузите му избиха червени петна.
- Намерихме го зад ковачницата. Беше наистина ужасяващо... навсякъде имаше кръв... главата беше отрязана, вътрешностите извадени..., на врата му ясно личаха дупки от зъби! - игуменът говореше съвсем тихо, писарят се приведе напред, за да може да чува думите му. - Горкото животинче... беше толкова добро... мило и игриво... Да умре по този ужасен начин... - Развълнуван, Пацик отново потърси успокоение във виното. - После имаше още. Кокошки, гъски, една или две кози... Всеки път едно и също... Намирахме ги навсякъде. По ъглите на двора, под дърветата, дори няколко пъти по коридорите на манастира... Реших, че е животно. Подивяло куче или вълк се промъква между стените и убива. Поставяхме капани, братята се редуваха да дебнат в засада... но нищо! Убийствата намаляха, но не секнаха.
- И тогава е умрял Докс?
Лицето на игумена се смръщи.
- Не успях да опазя брата на княза - уморено отбеляза той и изтри челото си с ръка. - Но кой може да ме обвинява? Това, което се случи, е необяснимо.
- Разкажи ми! - подкани го Климент, но преди да успее да продължи, нечий глас прокънтя в помещението и стресна всички.
- Злото не идва случайно! - от стол скрит в сенките, където бе седял незабелязан досега, се надигна възрастен монах с кръгло лице и блестящи очи. Два дълги бели мустака се спускаха под възголемия му нос покрай тънка извита уста. - Не случайно злото се е настанило между нас! - повтори той и пристъпи към централната маса. - Господ си има причина за всичко!
- Това е йеромонах Атанас - кисело отбеляза Пацик. - Получил е титлата си за прилежание и оттогава мисли, че знае всичко.
- Ако и вие бяхте прилежни като мен, това нямаше да се случи! - засече го Атанас. - Помнете! „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги руши молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и крадци не подкопават и не крадат. Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви...“[10] - Без да чака покана, монахът дръпна един от столовете до масата, седна на него и се взря в Климент. - Значи ти си княжеският човек?
Писарят кимна.
- Много внимавай! Само това ще ти кажа. Това, че си близък на Борис, няма да те опази от това, което става тук!