- И защо Бог допуска да има зло по света? - подвикна някой, а останалите закимаха с глави.
- Защо не го е унищожил? - попита друг.
Климент въздъхна. Явно трябваше да доказва на монасите, че знае с какво се заема. След като щеше да разследва в манастира им, те искаха да се уверят, че има страх от Бога и ще се държи с нужното уважение.
- Бог, сътворителят на вселената, може и от злото да извлича добро. Затова не му е нужно да го унищожава. Иначе светът би бил лишен от много добрина. Бог е толкова състрадателен, че не би допуснал злото в своите творения, ако не беше всемогъщ и не можеше да го превръща в добро. Но ние, хората, не можем да видим цялата му промисъл и затова не винаги разбираме действията му. За нас е достатъчно да се уповаваме на Него, да се оставим в десницата Му и да се молим!
Монасите закимаха утвърдително, а Климент бързо продължи:
- Но колкото и да ми е приятно, не искам да влизам в теологични разговори с вас. Затова искам да знам как загинаха Докс и чигатът Севар.
Научи малко нови неща. Докс бил открит в килията си, която била заключена отвътре, паднал на земята, с отворени очи и сгърчено от ужас лице. Лицето и тялото му били бледи, на врата му ясно личали две дълбоки дупки от ухапване. След като се съвзели от шока, монасите претърсили килията му, но не открили нищо, което да им помогне да разберат какво се е случило.
- Сякаш някой или нещо е влетяло през решетките на прозореца, убило е брата на княза и после пак е отлетяло - обобщи Агапий, а останалите се прекръстиха.
- Истината е - обади се Филимон, - че Докс значително се промени през престоя си тук. Преди да сложа расото, бях войник и познавах брата на княза. Той също си спомни за мен и затова ми се доверяваше повече. В началото беше мрачен и необщителен, седеше по цял ден в килията си и не говореше с никого. Постепенно се промени. Каза ми, че съжалява за това, което се е опитал да направи, за опита му да свали брат си от трона.[16] Започна да се интересува от това което правим, ходеше в скриптория, започна да посещава службите...
- Вярно е - потвърди и преписвачът Неофит. - Идваше и гледаше как пишем и рисуваме, след това вземаше книги да чете.
- Стана много набожен - продължи Филимон. - Покая се горчиво за предишните си грехове, поиска и прошка от Борис. Обичаше да си спомня старите времена и да говори за тях. Присмиваше се на опитите на Иратаис, Шун, Избул и останалите, които бяха вдигнали бунт срещу брат му.
- Имаше ли нещо, което да го тревожи? - попита Климент.
Филимон поклати глава.
- Само това, че князът не му е простил. Беше намерил мир със себе си и света. Чувстваше се добре при нас и прие мястото си.
- Къде са вещите му?
- При мен - отговори Филимон. - Но едва ли представляват интерес. Няколко книги и свитъци, малко дрехи.
- Все пак искам да ги видя настоя Климент, а икономът кимна с глава.
За Севар също не научи нищо ново. Чигатът дошъл, държал се грубо, след което една нощ изчезнал. Намерили го мъртъв под старата кула. В снега личали само неговите следи. Нямало и помен от тези на убиеца. На врата му имало две дълбоки дупки като от ухапване.
Това отправи разговора в друга посока.
Монасите започнаха да предполагат кой е убил чигата, предположенията им ставаха все по-дръзки, лицето на Пацик се напрягаше все повече и повече.
- Това е нечисто дело! - повтаряше магерникът Беримир.
- Как е стигнало това, което е убило Севар, до него, без да остави следи в снега? Питам ви: Как? - никой не му отговори и той продължи с доволна усмивка: - Чигатът е бил убит не от човек, а от демон! Дори и някой от нас да е обсебен, той би оставил стъпки в снега, доближавайки до Севар!
- Това може да обясни нещата - съгласи се Филимон. - Демоните могат да летят! Нали преди Господ да ги прогони, са били ангели. След падението си са запазили силите си. Нищо чудно, дори и сред нас да има обсебен, господарят му демонът понякога да убива и сам!
- Обсъждаме това за кой ли път - намеси се преписвачът Неофит и изгледа всички с мътните си очи. - Ясно е, че в обителта ни се е вмъкнало нещо зло. Нали видяхте магарето? Кой друг, ако не дявол ще направи подобно нещо.
- И изпива кръвта на жертвите си - съгласи се Беримир.