Слънцето огряваше все по-силно двора, сякаш сам Бог пращаше своята прошка и подкрепа на молещите го за това. Песента се надигна още по-силна и мощна, отекна между стените и изпълни двора с усещане на смирение, благост и надежда.
Изведнъж, нечий писък отекна между стените. Веднага към него се присъединиха и други викове и крясъци, сякаш земята неочаквано се бе отворила и от дълбините се бе показъл Адът.
Монасите се разбягаха на всички страни, някои паднаха на колене, закрили лицата си с ръце, молещи, плачещи и треперещи от страх, като че сам дяволът, Червеният изтръгвач на души, да бе скочил отгоре им. Послушникът изпусна хоругвата, която носеше, падна върху нея и напразно се опитваше да стане на крака, скован от ужас. Пребледнял, но все още пазещ достойнството си, Пацик стоеше като онемял, сред разпадащото се шествие с вдигната, застинала във въздуха ръка.
Без да разбира какво става, Климент хукна към игумена.
- Какво има, Пацик? Какво се случи? - извика той на един дъх.
Славянинът бавно вдигна черните си очи, в които се четеше ужас, и отговори с треперещ глас:
- Ние сме обречени! Господ се е отвърнал от нас и Сатаната като тигър ще разкъса душите ни! Светената вода се превърна в кръв!
Медното менче, което само преди минута бе блестяло като звезда, сега се търкаляше в краката на Пацик, а кишата около него беше червена.
12
- Вярваш ли в съдбата, Клименте? - Пацик седеше прегърбен на стола, хванал главата си в ръце, която не спираше да се тресе, пищният му филон беше захвърлен на топка в ъгъла.
След ужасяващия край на литийното шествие игуменът беше показал твърдост, достойна за уважение. Макар и треперещ, той извика обратно разбягалите се монаси, нареди им да почистят снега, върху чиято девствена белота червеното петно на кръвта искреше като богохулство, като знак на дявола, каквото най-вероятно и беше.
След като снегът беше изринат и изнесен извън манастира, игуменът нареди на братята случилото се да се пази в строга тайна, за да не се плашат излишно миряните и послушниците. Мярка, макар и похвална, напълно излишна, защото мълвата за това как светената вода се е превърнала в кръв, вече се разпространяваше като светкавица. Монасите, изплашени и бледи, с лица облени в сълзи, се хвърлиха в краката на игумена, очаквайки да ги благослови и питайки защо Господ е отвърнал очи от тях. Държаха се за ръце като малки деца и се оглеждаха, все едно очакваха всеки момент отнякъде върху тях да връхлети Сатаната със своите пълчища от демони и да разкъсат плътта им.
Макар гласът му да трепереше, Пацик даде благословията си, след което нареди братята да се върнат към задълженията си, като на всеки кръгъл час коленичат и горещо молят Бог да ги избави от злото.
Накрая, следван от Климент, той се прибра в покоите си, където изпи чаша вино и внезапно се разтрепери така, сякаш беше в епицентъра на някое земетресение.
- Кажи ми, писарю - повтори въпроса си Пацик, - вярваш ли в съдбата?
- Вярвам - внимателно отговори Климент, - че Бог ни дава възможност да избираме и от нас зависи по кой път да поемем.
- Някои от светите отци ни учат, че съдба няма - сякаш на себе си каза игуменът. - Че всичко е стечение на обстоятелствата и че за нещо се казва, че е част от съдбата ни само ако е било изговорено по-рано от някого. - Пацик замълча, изправи гръб и се облегна на стола. Лицето на игумена изглеждаше неочаквано състарено, под очите му личаха черни кръгове, челото му беше прорязано от дълбоки бръчки. - От друга страна Боеций[28] пише, че „съдбата е вложеното в подвижните неща разположение, чрез което провидението оковава всяко нещо в своите редове“. Следователно съдба има - игуменът замълча и загледа нахлуващата през прозореца светлина. - Самият аз вярвам - продължи след малко той, - че макар тук долу на земята някои неща да изглеждат като да стават по щастливо стечение на обстоятелствата или случайно, макар често да не можем да намерим причина за тях, то това не значи, че тя не съществува. Вярвам, че за всяко нещо си има причина, но по-висша и макар тя да не е известна на хората, е известна на Бог. Ако например пратя брат Еремия да донесе вино от избите, а в същото време изпратя и брат Захарий да донесе вино от избите, те двамата, без да знаят, че съм пратил всеки от тях на едно и също място, като се срещнат, ще решат, че това е случайно и че съдбата ги е събрала. И ще бъдат прави! Но аз, този, който съм ги пратил, ще знам, че това съвсем не е така и срещата им е по мое желание. Така и Бог ни праща различни неща, които за нас може да изглеждат случайни, но за него не са. С това искам да кажа, че зад всяко нещо можем да намерим Божията промисъл и макар да не я разбираме, не трябва да я отхвърляме с лека ръка.
28
Римски философ, преводач и държавник от края на V - началото на VI в., оказал силно влияние върху църквата със схоластичните си разсъждения.