Всъщност не беше толкова трудно. Следите на магерника личаха ясно по снега. Монахът се беше изкачил по стълбата, беше се отправил право към парапета, където бе стоял, пристъпяйки от крак на крак. По каквато и причина да беше дошъл Беримир на върха на кулата, много добре е знаел какво върши.
Климент отиде на мястото, на което беше стоял монахът, и се огледа. Дворът на манастира се беше проснал под него като бяла карта, която се очертаваше от стъпките на монасите, оставени в снега, и от пътеките, които беше нарисувал повтарящият им се ход. Виждаше се ясно и следата, очертана от злополучното шествие. Местата, където монасите бяха спирали за водосвет бяха по-широки и утъпкани. От мястото, където се беше случило произшествието, като крака на паяк започваха малки пътечки, които се втурваха натам, накъдето се бяха втурнали изплашените от превръщането на водата в кръв братя.
Климент потръпна и тръгна обратно по стълбата. Тук нямаше да узнае нищо повече.
Върна се обратно на двора, мина по пътя на шествието, внимателно огледа следите в снега. Процесията беше спирала три пъти, преди да стигне до злополучния си край. Огледа стъпките на монасите, доколкото беше възможно, но те не му подсказаха нищо ново.
Влезе в църквата, отиде в ризницата[30] и поиска да му покажат менчето, използвано при шествието. То беше малко, кръгло, красиво изработено от сребро, но нито отвън, нито отвътре имаше нещо, което да му подскаже какво се бе случило.
Поиска да му дадат и китката, ползвана за водосвета, но тя беше изхвърлена на боклука.
Климент въздъхна, намери Корсис и Невестулката и ги поведе извън манастира. Този път студът им дойде на помощ. Нахвърляните боклуци бяха замръзнали, миризмата им се разнасяше съвсем слабо.
Въпреки това им се наложи да ровят дълго, докато намерят малката китка здравец. Стръковете бяха смачкани, някои висяха накриво, но търсенето си заслужаваше.
Писарят разтвори листата и сърцето му заби учестено. Между две от смачканите дръжки, скрито между листата, се беше залепило малко, тъмно топче.
13
Както беше поискал Климент, монасите отново се бяха събрали в столовата. Тук беше и послушникът, носил хоругвата. Беримир изгледа писаря накриво.
Братята седяха по столовете, но не говореха както друг път един с друг, а всеки, навел поглед пред себе, изглеждаше вцепенен и уплашен, сякаш очакваше да чуе последните тръби на Страшния съд и списъка на греховете, за които ще бъде обвинен пред Божия престол.
В помещението беше мрачно и хладно, от игривите отблясъци на слънцето, озарявали доскоро двора и сградите, не бе останал и помен. Между стените отново се бяха настанили тъмнина, несигурност, ужас и страх.
Послушникът, който беше носил хоругвата - слабо момче на около петнайсет години, с покрито с лунички лице и тъмни черни очи, седеше сгушен на стола си, сякаш не знаеше как се е оказал между тези възрастни мъже, в които доскоро беше виждал пример за подражание и защита, но които изведнъж бяха загубили бляскавия си ореол на пазители на Божието слово и слава, и които не можеха да предпазят себе си, а следователно още по-малко можеха да предпазят него от страховитите нокти на дявола.
Монасите скочиха на крака при влизането на писаря и го засипаха с въпроси и гневни обвинения, искайки обяснение защо ги е събрал, вместо да ги остави да вършат работата си, а и сам той да свърши своята и да залови изчадието, което тормози тях и манастира. Най-разлютен беше магерникът Беримир, който, искайки да си върне за разигралата се на върха на кулата сцена, обяви, че заради приумиците на Климент няма да може да сготви обяда. Това предизвика нов взрив от недоволство и сърдити подмятания, защото, макар и отказали се от повечето блага на светския живот, монасите обичаха да се хранят редовно и добре.
Без да обръща внимание на недоволните братя, Климент ги накара да се подредят така, както в литийното шествие, като постави най-отпред пребледнелия, готов да се разплаче послушник, а зад него един висок стол, вместо игумена Пацик. Братята не искаха и да чуят за нещо подобно, но след като писарят ги увери, че никой няма да излезе от столовата, докато не изпълнят искането му, а който не е съгласен ще отговаря за това пред игумена и княза и че колкото по-бързо свършат, толкова по-бързо ще могат да се върнат при работата си, недоволните братя започнаха да се събират около огнището, неохотно и със сумтене и скърцане на зъби, все едно не са свещенослужители, а плевелите на лукавия, които ще бъдат хвърлени от ангелите в огнената пещ заради греховете си.[31]Най-накрая се оформи следната картинка - монасите, все още мърморещи недоволно, застанаха в колона по двама. Веднага след стола, в ролята на игумена, следваха Атанас и Захарий, а след тях Филимон и Еремия, Беримир, Велизар и Герасим, Неофит и Игнатий, като накрая процесията се завършваше от миниатюриста Тихон.