- Нищо чудно малоумният да се окаже прав! - Корсис кимна към вратата, през която беше излязъл Йосиф. - Може би това е домът на демона. Злата Гилу, за която всички говорят, не се ли вселява в жени? И ето че намираме една съвсем близо до манастира.
- Ще трябва да проверим това - отговори Климент и потупа помощника си по рамото. - Добра работа сте свършили! Сега си починете и поспете, защото тази нощ пак ще ни се наложи да будуваме. Който и да се крие в тази къща, по някакъв начин е свързан с манастира. Но преди това ми се иска да огледаме още веднъж старата кула. Там също се крие загадка!
- Значи пак ще мръзнем - проплака Невестулката.
- Пригответе се. Вземете най-дебелите си дрехи и намерете мех с вино, което да ни сгрява - отговори му писарят.
- Това е друга работа! - ухили се помощникът му. - Ще намеря най-доброто! Ще си изкараме страхотно!
Климент поклати глава и излезе от килията.
Вятърът беше станал още по-студен. Режещ като нож, той се завираше през всяка пролука, минаваше през дрехите, вледенявайки всичко по пътя си. По двора като сиви сенки притичваха послушници и монаси, приведени на две, за да се предпазят от пронизващите повеи. Дори кучетата, които обикновено се мотаеха около сградите, бяха изчезнали кой знае къде.
Няколко мига след като излезе пред общите помещения, писарят усети как лицето му замръзва. Нахлупи качулката си, приведе глава срещу вятъра и забърза към църквата, като внимаваше къде стъпва по покритата с корав лед земя. Може би там щеше да намери иконома и най-накрая да получи ключа от катинара в кулата. Сигурен беше, че там се крие някаква загадка.
Филимон го нямаше нито в черквата, нито в складовете, нито из останалите постройки на двора. Климент се чудеше къде да търси иконома, когато камбаната извести за обяд и той свърна към централната сграда. Монахът със сигурност щеше да се появи там.
След студа навън в трапезарията му се стори неочаквано горещо и Климент усети как за момент му прималява. Голямото огнище бумтеше, разпръсквайки топлина, покрай стената бяха наредени нажежени до червено мангали. Под високия таван се стелеше тънък слой дим, към който монасите поглеждаха от време на време с боязън, точно както гледаха и към мрака, обвил доскоро мирната им обител. Челата на братята бяха потни и зачервени, по бузите им бяха избили петна от жегата, но те спокойно продължаваха да обядват в мълчание, докато Захарий четеше от Светото Евангелие от Йоан.
- И тъй, когато народът видя, че там няма Иисуса, нито учениците Му, влезе в кораби и преплува в Капернаум да дири Иисуса.
И като Го намери отвъд морето, рече Му: Рави, кога дойде тук?
Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.
Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий; защото върху Него е положил Своя печат Отец Бог..[33]
Климент тихо доближи масата и седна до лечителя Еремия, който му кимна и се поотдръпна да му направи място. Пацик вдигна за миг поглед, видя писаря и се намръщи, след което отново сведе очи, без да го покани при себе си или да му даде какъвто и да било знак. Един от послушниците донесе на Климент паница с топла зелева каша с печено в масло брашно и поръсена с пръжки, чаша гъсто вино и парче хляб, кораво като камък.
Писарят се прекръсти, изтри лъжицата си и бавно започна да се храни. Докато ядеше, той огледа нестройните редици на братята, търсейки с поглед Филимон, но не го видя на никоя от масите. Икономът трябваше да има наистина важна работа.
Монасите един след: друг привършваха с обеда, мълчаливи послушници обикаляха около масите и събираха празните чинии, в помещението цареше напрегнато мълчание, нарушавано само от тракането на приборите и монотонния глас на Захарий:
- Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот,
и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий.
Иисус им отговори: не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол.
Говореше за Иуда Симонов Искариот, защото той, бидейки един от дванайсетте, щеше да Го предаде.[34]
Накрая четенето свърши. Монасите се надигнаха с „Амин“, прекръстиха се, избутвайки дървените пейки и столове, прекръстиха се и почнаха да се разотиват.
- Чакайте! - Климент скочи на крака и вдигна дясната си ръка, за да привлече вниманието на останалите. - Чакайте! - повтори той. - От сутринта търся брат Филимон. Някой виждал ли го е?