Няколко монаси, предвидливо изпратени от Пацик, отвориха вратите и приветстваха завръщащите се като отдавна чакани синове, успокояваха ги и се опитваха да вдъхнат в душите им кураж, какъвто самите те нямаха.
Климент намери Корсис и Невестулката седнали на пейка в магерницата близо до печките. Двамата му помощници изглеждаха умислени и унили, дори бившият джебчия бе посърнал и не посрещна писаря с обичайните си закачки. Около тях като бледи призраци, очакващи присъдата си, се въртяха няколко от помощниците на Беримир, които вадеха пресен хляб с дълги дървени лопати, а самият магерник с посивяло лице и ядна физиономия се опитваше да ги накара да вършат по-чевръсто работата си.
- Почти всички си тръгнаха - кисело отбеляза монахът. - Страх ги е! Повечето от тези, които останаха, сигурно ще избягат през нощта. И не мога да ги виня след това, което се случи. Но не знам как ще се справя сам.
- Погледни го от добрата му страна, братко. По-малко хора в манастира, значи по-малко гърла за изхранване! - каза му Климент и преди Беримир да успее да отговори, излезе заедно с помощниците си.
- Наистина ли положението е толкова лошо? - попита той, докато прекосяваха двора.
- Даже още по-лошо - отговори му Невестулката и се загърна по-плътно. - Помощниците избягаха, готвачите също, подобно е положението навсякъде в манастира. Слухът за демон, разкъсващ жертвите си, за вампир, който пие кръвта им, за злата сила Гилу, която се е завърнала, се носи с пълна сила. А нищо не може да спре един слух, когато тези, които го разпространяват, вярват в него. Честно да си призная това, което говорят, не ми изглежда лишено от смисъл. Този манастир наистина е прокълнат! И това, което убива в него, няма намерение да спре. Щом монасите са уплашени, какво да кажем за простите хорица? Не мога да им се сърдя, че искат да избягат от ноктите на дявола, вместо да останат и кръвта им да бъде изпита, а телата им разчленени по най-ужасен начин!
- Вече се разказват какви ли не истории - добави Корсис. - Как видели прилеп да влиза в бараката на Филимон, а след това да излита през комина с кървави крила. Как в сенките на стената се спотайвала огромна черна котка с нокти по-остри и от най-острите мечове. Как около гробището обикаля жена без дрехи, покрита единствено с дългата си черна коса, с птича човка на лицето и пера по тялото.[35]
- Но това са глупости! - сопна се писарят, но двамата му помощници изглеждаха смутени.
- Докато обикалях по пазарите, съм чувал какво ли не - каза Невестулката, докато влизаха в общата сграда и тупаха снега от наметките и ботушите си. - Истории за джуджета, които продават вълшебни кесии с жълтици срещу кръв, за бродници, които обикалят бесилките и ядат от труповете, за дяволи, които се превръщат в сенки и могат да минават под вратите. Виждал съм вещици, които срещу няколко медни монети могат да забъркат отвара за смърт, отдалеч да накарат крайник да изсъхне или да отнемат силата от нечия десница. Срещал съм чародеи, които твърдяха, че могат да се превръщат в животни. Знам още за...
- Стига! Спести ни познанията си! - Климент с широка крачка се отправи към трапезарията. - Аз пък знам, че ако Йоан Кръстител е бил с толкова черепи и зъби, колкото са се опитали да ми продадат, значи е имал поне седем глави. А ако пироните от честния кръст, които съм виждал, наистина са истински, значи Христос е бил прикован поне на сто места. Така че спести ни историите, с които майките плашат децата преди заспиване, а пияните разбойници се развличат по кръчмите!
Невестулката не каза нищо, но недоверчиво поклати глава и погали кръста на врата си, който носеше за защита.
Насядали около масите в трапезарията, монасите се опитваха да изглеждат спокойни, но по лицата им се четеше напрежение и страх. Нахлупили качулките си, те приличаха на тесни, слаби сенки, които не знаят дали трябва да останат на земята, или да се възвисят над нея. Повечето потропваха с пръсти, други с крака, но никой не говореше. Братята спазваха правилата на манастира, сякаш зад тях можеха да се скрият като зад стена по-яка от тази на оградата. Застанал пред камината, с гръб към останалите, Пацик криеше чувствата си, но рамената му бяха смъкнати надолу сякаш огромна мъка тегнеше на плещите му и той нямаше сили да се бори с нея. Игуменът се обърна при влизането на Климент, а лицето му остана строго и сериозно.
Пацик изчака писарят и помощниците му да заемат местата си, след което бавно пристъпи напред и се облегна на масата, на която обикновено се хранеше. Стойката, ръцете му, тъмнината в очите му издаваха вълнението и тъгата, които бяха изпълнили сърцето на игумена.