- Братя! - започна той. - В дома ни се е настанил демон! Изчадие, което не иска да ни пусне от ноктите си! Сатана, изпреварил Съдния ден, който ловува между нас и лови сърцата ни с нажежена мрежа. Но точно сега, братя, ние трябва да проявим твърдост! Да си зададем въпроса колко силна е вярата ни и дали можем да устоим на мрака, който се опитва да ни обгърне отвсякъде.
Сред редиците на монасите се понесе шепот, няколко от фигурите се заклатиха на местата си, но никой не каза нищо.
- Братя! - продължи Пацик. - Господ обича да изпитва най-милите си, за да се увери, че те не престават да го обичат и в най-страшните беди и да въздигат още по-високо името му. Това, което се случва тук, е ужасно и ние всички скърбим за скъпите ни мъртъвци, откъснати от живота без време по този толкова жесток начин. Но трябва да устоим! Манастирът ни носи името на светия Архангел Михаил и трябва да се покажем достойни за него, като превърнем това място в твърдина на волята, в крепост на вярата, да се изправим с кръст и молитва срещу вечния ни враг - Сатаната, изкушил още нашите прародители в Райската градина, и да не оставим действията му да ни объркват и отслабват волята ни!
- Отче! - Един от монасите скочи на крака, качулката му се свлече и се видя, че това е преписвачът Неофит. Лицето му беше бледо, очите му горяха с трескав огън, гласът му трепереше. - Отче! Виж какво става покрай нас! Дяволът е превзел този манастир и въпреки усилията ни разкъсва телата на братята ни и грабва душите ни! Страх ни е, отче игумене! Как можем да се противопоставим на този, на когото дори Адам не е устоял?
Сред останалите се разнесе шепот, монасите един по един започнаха да свалят качулките си, за да погледнат игумена си в очите, лицата на всички бяха сковани от страх.
- Трябва да бягаме! - По лицето на Захарий личаха следи от сълзи. - Да се спасим, колкото се може по-бързо от това място, където е входът на Ада и където няма избавление за нас! Да бягаме, докато още можем!
Останалите закимаха, някой извика в знак на потвърждение, неколцина от братята станаха, като че ли се канеха вече да побягнат.
- Да бягаме, казваш? - Пацик седна тежко на стола си и изгледа монасите изпод гъстите си вежди. - И къде ще отидем? Къде ще се скрием от злото? Щом тук не можем да му дадем отпор, нима ще можем на друго място? То ще ни преследва, където и да се скрием! Не! - игуменът удари по масата, а гласът му изплющя като камшик над монасите, които се превиха пред гнева на водача си.- Не е ли казал Симонид[36]:
Но взе смъртта и този,
който от битката побягна?
Къде искате да отидете? Къде мислите, че можете да се скриете? Нашето място е тук и само тук и всеки, който мисли обратното, ще попадне по-скоро в лапите на Сатаната, отколкото си мисли!
Монасите сведоха глави, недоволни, но не смеещи да противоречат на игумена си.
- Огледай се, отче! - все пак се обади миниатюристът Тихон. - Огледай се и виж какво се случва с манастира ни! Ратаите и работниците избягаха. Повечето от послушниците също! Няма кой да приготвя храната, да дои животните, да разпалва огнищата в ковачницата и дори да донесе вода от кладенеца! Приеми това, което се случва, и ни освободи да си вървим! Ще отидем в други манастири, ще намерим места далеч оттук, където да приютим душите си!
- И да пренесем заразата из цялата държава?! Никога! - игуменът тропна с юмрук по масата. - Вчера мислех да пиша на Борис. Да призная отчаянието си и да поискам да ни прати някой, който да реши проблема със сила. Мислех дори да предадем това място на огъня, а след това да го изградим отново. - Монасите ахнаха - Но тази нощ получих откровение! Трябва да останем тук и да се борим с Нечестивия. Това е нашият подвиг! Това е делото на нашия живот!
- Игуменът е прав - неочаквано се обади лечителят Еремия. - Нека си припомним думите на Авицена, който е казал, че когато страхът властва над разума, разумът мълчи. Струва ми се, братя, че всички сме в плен на страха, точно какъвто е планът на врага ни, и точно затова не мислим добре с главите си, а още по-малко със сърцата си. Иначе ще осъзнаем, че независимо от бедите, които са ни се струпали, няма нищо по-добро от това да останем тук и защитим вярата си. Какво е най-лошото, което може да ни се случи? Да умрем! Но това ще бъде сладка смърт, смърт в името на Исус, който сам умря за нас на кръста! Не сме ли дошли всички затова в този манастир? Не сме ли се клели да се борим точно за това, за което трябва да се борим сега?