- Но, братко - смутен попита Тихон, - какво можем да направим?
- Да се молим! - Пацик застана прав зад масата като непоклатимо дърво, като скала, която нищо не може да помести. - Да се молим, да хвалим Господа и да вярваме, че той ще ни чуе и ще ни отговори. Наоколо може да шестват ужас и убийства, но никой не може да спре молитвите ни! Те ще се издигнат към Бога и той сам ще реши дали да ги послуша и да ни избави, или да ни остави в ръцете на Сатаната! Ще се молим и ще започнем веднага!
Пацик се обърна и падна на колене пред разпятието, събра ръце, склони глава и заговори:
Благославяй, душо моя, Господа!
Господи, Боже мой, Ти си дивно велик;
със слава и величие си облечен.[37]
Гласът на игумена проехтя с неочаквана сила под дървения свод, върна се обратно към стъписаните монаси и изпълни помещението като невидима светлина, като обещание за сила и любов, за надежда и вяра, за подкрепа в труден момент. Един по един останалите братя започнаха да коленичат, свели глави и събрали ръце, и също започнаха да се молят.
Ти се обличаш със светлина като с дреха,
простираш небесата като шатра;
ти градиш над водите Твоите горни чертози,
правиш облаците Своя колесница,
шестваш върху ветрени криле.
Колкото повече напредваше псалмът, толкова повече гласовете на монасите укрепваха, в думите им се чувстваше плам и радост, неочаквана смелост и твърдост, че всички са там заедно и защитават вярата си така, както са го правили великите мъченици, уплашени, но решени да продължат докрай. Климент и помощниците му също паднаха на колене и макар да не знаеха точните думи, повтаряха след братята, по лицата на някои от които течаха сълзи на радост и облекчение, и всички заедно като ангелски хор завършиха псалма с високо вдигнати глави и укрепени сърца.
Ще пея Господу през всичкия си живот.
Ще пея на моя Бог, докле съществувам.
Нека Му бъде благоприятна моята песен;
ще се веселя в Господа.
Да изчезнат грешниците от земята
и да няма вече беззаконници.
Благославяй, душо моя, Господа!
Алилуя!
И когато последната дума изригна от устата на всички като лава от огнен вулкан, монасите скочиха на крака, плачеха и се смееха едновременно, започнаха да се прегръщат и целуват по бузите, доволни, че са намерили мястото си и не са се поддали на страха, който само до преди няколко минути изпълваше сърцата им.
- Ще се молим, владико! - провикна се Тихон, изразявайки мнението и на останалите. - Ще се молим и ще се надяваме Господ да чуе молбите ни!
- Аз също ще се моля! - отговори Пацик. - Но нека не забравяме и задълженията си. Брат Тихон е прав! Ще трябва да вършим работата на тези, които до вчера ни помагаха. Но така ще станем само още по-мили Богу! Нека всички се върнем към задълженията си. Но бъдете внимателни! Не оставайте сами и се пазете от измамите на лукавия!
Ободрени и преродени, монасите един по един започнаха да напускат помещението, докато в него не останаха само Климент и помощниците му.
- Ами ние? - попита Корсис. - Ние какво ще правим? Ще се молим ли?
- Когато е нужно, ще се молим! - отговори писарят. - Но през останалото време ще търсим това, което обикаля манастира. Пацик е прав! В тежки времена са нужни тежки мерки. Затова с ключ или без ще влезем в стаята на старата кула!
16
Климент поведе решително помощниците си към старата кула. Навън бързо започваше да мръква, слънцето залязваше някъде зад облаците, обгръщайки всичко в сива светлина. Земята отново беше замръзнала, ледът стърчеше на тъмни парчета като остри протегнати зъби, вятърът носеше малки снежинки, които прехвърчаха между сградите и трупаха купчини по ъглите.
Няколко премръзнали врабчета отчаяно подскачаха по двора, търсейки храна, а над тях летяха сиви гарги, които огласяха въздуха с граченето си.
Корсис предвидливо бе взел маслен фенер и тримата спряха в подножието на кулата, за да го запалят. Разкривените им сенки, треперещи в зловещи извивки, се очертаваха върху каменните стени, докато тримата бавно се изкачваха по стълбата. Стигнаха до заключената врага и Невестулката приклекна, за да разгледа катинара на светлината на фенера.
- Мога да го отключа! - реши бившият джебчия, но Климент поклати глава.
- Разбийте го! - нареди той и се отдръпна, докато Корсис вадеше меча си от ножницата. Достатъчно се беше съобразявал с Пацик и чувствата на монасите.