Жената нахлупи отворената тетрадка върху едната купчина книги на масата.
— Мога да си тръгна по всяко време. Да впрегна козите, да извадя колелата от земята и да потегля. Едно време ме караха наляво-надясно, както ми скимне. Обиколила съм целия свят. Чак до Ричмънд. На юг чак до Чарлстън и къде ли не по пътя.
— Предполагам не сте били омъжена?
Жената стисна устни, ноздрите й се разтвориха.
— Напротив, бях омъжена. Може би още съм, макар че е по-вероятно той отдавна да е умрял. Аз бях малко наивно момиче, а той беше стар. Три съпруги беше погребал. Обаче имаше хубава ферма и нашите направо ме продадоха. По това време харесвах едно момче. С руса коса. Все още виждам усмивката му в съня си горе-долу веднъж на година. Веднъж ме изпрати до дома след танците и ме целуваше на всеки завой. Но вместо това ме набутаха при онзи старец. Той се отнасяше с мен като с работник на полето. Трите си жени беше погребал на един хълм под голям чинар и понякога ходеше и седеше там. Виждал си такива старци на шейсет и пет, седемдесет години — надживели пет-шест съпруги. Уморили ги от работа, бебета и злоба. Една нощ се събудих в леглото до него и осъзнах, че съм просто четвъртият от пет надгробни камъка. Станах веднага, взех най-добрия му кон и избягах, а по-късно го размених за този фургон и осем кози. Вече не са останали достатъчно от старите, че да кажат колко поколения са минали от първите осем. А фургонът е, дето има една дума за стогодишната брадва — сменила само две остриета и четири дръжки.
— И оттогава живеете сама?
— Всеки божи ден. Скоро научих, че човек може да живее основно с кози, от тяхното мляко и сирене. А също и месо, когато през годината започнат да стават повече, от необходимото. Ям каквато зеления намеря. Ловя птици. Цял един свят от храна си живее на воля и трябва само да знаеш къде да го намериш. А и на половин ден път на север има малък град. Ходя да разменям сирене за картофи, храна, мас и разни работи. Варя отвари от растенията и ги продавам. Лекове. Тинктури. Мехлеми. Лекувам брадавици.
— Значи знахарка.
— Да, а от време на време правя и малко ореховки, продавам и трактати.
— Трактати за какво?
— Имам един за греха и спасението. От него продавам доста. Имам и за правилното хранене. Пише, че хората трябва да се откажат от месото и да ядат брашното с триците и предимно коренови зеленчуци. Друг е за буците по главата и как да разпознаваме по тях какъв е човекът.
Протегна ръка и докосна главата на Инман, но той извърна глава:
— Ще си купя онзи за храненето. Когато огладнея, просто ще го прочета. — Бръкна в джоба си и извади пачка различни банкноти.
— Приемам само монети. Три цента.
Инман порови известно време в джобовете си и връчи въпросната сума.
Тя отиде до един шкаф, извади пожълтял лист и му го подаде.
— Отпред пише, че ще ако следваш съветите ми, животът ти ще се промени. Но нищо не мога да ти гарантирам.
Инман прегледа набързо писанието. Беше зле написан на груба сива хартия. Имаше заглавия като: „Картофите: храна на боговете“. „Зелето: ободряващо духа“, „Брашното с трици: път към пълноценния живот“.
Тази последна фраза привлече вниманието на Инман и той я прочете на глас:
— Път към пълноценния живот.
— Много хора искат точно това. Е, не съм сигурна, че чувал брашно е достатъчен да те поведе натам.
— Да. — От опит знаеше, че пълноценният живот е нещо неясно. Освен ако не се броят безкрайните препятствия. А от тях имаше предостатъчно. Но пълноценен, в смисъл на това, което човек иска, беше нещо съвсем различно.
— По мое мнение в живота много по-често нещата не стигат — обади се жената.
— Така е.
Тя се наведе към печката, изтръска лулата, сложи я в уста и започна да духа, докато почти започна да свири. Извади торбичка с тютюн от един джоб на престилката си и я напълни отново, като тъпчеше тютюна с мазолестия си палец. Запали сламка от огъня, доближи я до лулата и задърпа, докато прецени, че тютюнът е достатъчно разпален.
— Откъде е тази голяма червена рана, а другите? — попита го.
— Раната на врата я получих при Глоуб Тавърн33 миналото лято.
— Кръчмарско сбиване?
— Битка. Близо до Питърсбърг.
— Значи рана от федералните?
— Те се опитваха да превземат железопътната линия при Уелдън, а ние се опитвахме да ги спрем. Продължихме цял следобед, бихме се в борови гори, тревисти поляни, изоставени ниви, къде ли не. Ужасна запустяла земя. Беше горещо и така се потяхме, че можехме да си обелим кожата с голи ръце.