Наточи бръснача и намокри брадата си. Вдигна бръснача и забеляза кафяво петно кръв на ръкава на ризата на Джон. Все едно дали от човек или от прасе. Погледна в металното огледало, допря острието на бръснача до лицето си и се залови за работа на трепкащата светлина на свещта.
От втората година на войната насам бе ходил непрекъснато с брада и със смесени чувства очакваше да види как изглежда след всичкото това време. Стърга космите, докато бръсначът се затъпи, после отново го наточи. Не му харесваше да се гледа толкова дълго, че да се обръсне и това бе една от причините да изостави този навик. Както и това, че през изминалите две години бе трудно да следи бръснача и да си топли вода. Решението да ходи брадясал му се струваше като едно нещо по-малко, в което можеше да се провали.
Сега работата му отне доста време, но най-накрая лицето му беше обръснато. Огледалото беше покрито с кафяви петна ръжда и като се гледаше в него, лицето му изглеждаше осеяно със струпеи. В очите, които отвърнаха на погледа му, имаше нещо притаено и напрегнато, което не познаваше. Измъченост и празнота във всичките му черти, които не бяха последица само от гладуването.
„Онова, което седи пред нея сега, е много различно от нейния млад съпруг“ — помисли си Инман. — „Лицето на един убиец, поставено на мястото, откъдето някога е гледал младият Джон. Как ли би реагирал човек, ако както си седи до огъня някоя зимна вечер, погледне към тъмния прозорец и види зад стъклото това лице? Какъв ли пристъп или припадък би предизвикало.“
Трябва да му се признае обаче, че се опитваше да вярва, че това лице в действителност не е негово и че след време то може да се промени към добро.
Когато влезе обратно, Сара му е усмихна и каза:
— Сега приличаш поне малко на човек.
Седяха и гледаха в огъня, Сара люлееше бебето в ръце. Имаше лека кашлица. Инман не смяташе, че то ще дочака края на тази зима. Въртеше се в ръцете на Сара и отказваше да заспи, докато тя не изпее песен.
Тя пееше, сякаш се срамува от гласа си, от начина, по който животът в нея показва, че все още не я е напуснал. В началото сякаш буца бе заседнала на гърлото й и думите се процеждаха през него с голямо усилие. Силата на въздуха от дробовете трябваше да отиде някъде, но попаднала на неподвижна челюст и стиснати устни, тя поемаше по дългия път и намираше израз във високи носови звуци, които причиняваха болка със самотата си.
Песента продължи да се вие остра и писклива в сумрака, а музиката говореше за отчаяние, отрицание, едва доловима паника. Пеенето й, въпреки тази силна съпротива, се стори на Инман най-смелото нещо, което някога е виждал. Като да гледа люта битка, която клони към скръбен завършек. Звуците, които издаваше, бяха сякаш на жена от миналия век, продължила да живее и до днес, толкова стара и уморена. Сара бе прекалено млада, за да звучи така. Ако бе старица, която преди много години, в младостта си, е пяла красиво, човек може да каже, че се е научила да използва отслабналия си глас, за да подсили ефекта; че това е урок за това как да живеем със загубата, как да се примирим с нея и да я използваме както можем. Но тя не беше старица. Ефектът беше зловещ, тревожен. Почти очакваше бебето да заплаче, изплашено от състоянието на майка си, но не, то заспа в ръцете й, сякаш слушаше приспивна песен.
Думите на песента обаче не бяха на приспивна песен. Те пресъздаваха ужасна история, балада за убийство, наречена „Красивата Маргарет и прекрасният Уилям“.34 Песента беше стара, но Инман я чуваше за пръв път.
Когато тази свърши, тя започна „Пътникът странник“. Отначало тананикаше, после тактуваше с крак. Най-накрая отпусна гласа си да запее, но това не приличаше много на музика, по-скоро на изнурено рецитиране на болест на духа, писък на безплодна самота, чиста и непорочна като болката при рязък удар в носа. Песента свърши, последва дълго мълчание, нарушавано единствено от звуците на бухал сред тъмната гора — подходящ завършек на песни, толкова натежали от внушение за смърт и самота, както и доста осезаем намек за присъствието на отвъдното.
На пръв поглед музиката на Сара едва ли би могла да предложи някаква надежда или утеха за бебето или — преди всичко — за Инман. Колко невероятно е толкова жесток дар да разсее тъгата, когато самият той е толкова безрадостен. Но точно така стана, защото макар почти да не говориха до края на вечерта, те седяха един до друг пред огъня, уморени от ежедневната борба на живота, доволни, отпуснати и щастливи, а после отново легнаха заедно в леглото.
34
Вариант на баладата е отпечатан през 1769 г. в Единбург — сборника „Стари и нови шотландски песни“ на Д. Хърд, но вероятно тя е издадена още през 16 век. — Б.ред.