Когато той приключи, Руби разказа своята част от историята: какво е правила през месеците, докато го е нямало. Обикаляла за дива храна. Ровила корени, ловила риба с върбови клони, хващала птици в подобни капани от подобни материали. Ядяла каквато птица хванела, като единствено се опитвала да избягва онези, които се хранят с риба — ако е възможно, а онези, които се хранят с мърша — при всички случаи. Научила по метода на пробата и грешката кои от вътрешностите им могат да се ядат и кои не. Една седмица, която никога нямало да забрави, не успяла да улови нищо в капаните си и яла само кестени и елхови връхчета, смлени на брашно и опечени на питка върху плоча на огнището. Един ден излязла да събира лешници и попаднала на незаконната пивоварна. Стоброд спял под навеса, партньорът му казал, че по цял ден само лежи. А единственият знак, че не е умрял е, когато си чеше пръстите на краката. Точно в този момент, и много след това, била готова да размени съдбата си с тази на някое вълче. По нейно мнение, Ромул и Рем, за които Ейда й бе чела, са били късметлии, защото поне са имали сигурен закрилник.
Независимо от трудните и самотни времена, за да бъде честна, Руби трябваше да му признае едно: той никога не й бе посягал с ръка. Не си спомняше някога да я е удрял. Но пък й никога не бе галил бузата й в момент на нежност.
Руби погледна Ейда и каза:
— Това е. Сравни това със своето чувство за дълг.
Преди Ейда да успее да формулира завършена мисъл или дори да каже колко съжалява, Руби стана и се скри в тъмнината.
Стоброд не продума, а Пенгъл каза тихо, сякаш на себе си.
— Сега я втасахме!
По някое време по-късно, след като отпрати Стоброд и Пенгъл единствено с неясни надежди за възможен компромис, Ейда тръгна по пътеката към къщата. Нощта внезапно застудя и вероятно на сутринта щеше да има слана. Луната, голяма и далечна, хвърляше такава светлина, че всяко клонче имаше своя собствена синя сянка. Ако искаше, Ейда би могла да отвори „Адам Бийд“ и да чете на лунна светлина. Само най-ярките звезди се виждаха на сивото небе. Ейда ги разгледа и откри Орион, който се изкачваше на изток, а после забеляза, че една част от луната липсва. Един малък сърп бе сякаш отрязан от нея. Това беше затъмнение.
Влезе в къщата, взе три одеяла и малкия телескоп на Монро. Беше италиански, много красива изработка, с гравирана месингова тръба, макар че по отношение на оптиката имаше какво да се желае особено в сравнение с германските. Отиде до навеса и взе един сгъваем стол и докато го отделяше от останалите три, се чудеше дали точно в него бе починал Монро. Разгъна го в предния двор, уви се хубаво в одеялата и се опна с лице, устремено към небесата. Погледна през телескопа и завъртя обръчите, за да фокусира. Луната блесна ярко в очите й, тъмния край бе червеникав, но се виждаше ясно. Един кратер на върха, а в центъра — планина.
Ейда наблюдаваше уголемяването на сянката, докато се придвижваше по бледото лице. Дори когато затъмнението беше пълно, луната оставаше едва забележима, с цвят на стара медна монета и горе-долу толкова голяма. С почти цялостното угасване на луната, Млечният път се появи с ярка светлина, бледа река насред небето, ивица като облак дим след копитата на коня по прашен път. Ейда премести телескопа по дължината му, спря и се вгледа в дълбоката му бездна. През стъклото звездите се увеличаваха в оплетени гъсталаци от светлина и сякаш продължаваха все по-надълбоко, докато имаше чувството, че лежи на ръба на огромна бездна. Сякаш гледаше надолу, не нагоре, увиснала от дъното на своята планета. За момент почувства онзи световъртеж, който й бе познат единствено от ръба на кладенеца на Еско — сякаш всеки момент ще се отлепи от земята и ще падне безпомощна сред онези светлинни вихри.
Отвори другото си око и остави телескопа настрана. Мрачните стени на Блек Коув се издигаха и я обграждаха в малък кръг земя, а тя лежеше доволна и гледаше как небето и луната постепенно излизат иззад сянката на Земята. Сети се за припева на една от песните на Стоброд, грубовата любовна песен, чийто последен стих беше: „Да се върнеш при мен, сега те моля“. Стоброд едва ли можеше да изрече тези думи с по-голяма вяра, дори да бяха сред най-дълбокомислените фрази от „Ендимион“35. Ейда трябваше да признае, че макар и невинаги, способността да изразиш истинските си чувства струва повече от хиляда стиха на Джон Кийтс. През целия си живот тя не бе могла да го прави, но сега реши, че би искала да се научи.