Ейда чу името си, беше объркана. Несъзнателно снижи дулото на пушката, което досега сочеше право в гърдите му. Огледа го, но не го позна. Някакъв опърпан просяк — парцали, навлечени на два голи клона. Изпито лице, хлътнали бузи, набола брада и странни блеснали черни очи, които се взираха в нея изпод сянката на широкопола шапка.
Стояха един срещу друг, напрегнати, сякаш готови за дуел. Не с биещи в едно сърца, както Инман си бе представял, а с насочено оръжие, блеснало зловещо в пространството помежду им.
Инман оглеждаше Ейда, за да открие уловка, породена от състоянието на собствения му мозък или пък изпратена от отвъдното. Но колкото повече се взираше, толкова повече се убеждаваше, че това наистина е тя, независимо от неочакваната маскировка. В миналото неведнъж бе прибягвал до оръжието, без да се замисля за последствията, но сега реши да направи обратното. Пусна предпазителя и втъкна пищова обратно в колана. Погледна я в очите и вече знаеше, че това е тя. Изведнъж почувства непреодолима любов, която накара душата му да зазвънти.
Не знаеше какво да каже, повтори онова, което бе чул в съня си при циганите.
— Дълъг път изминах, за да те намеря и сега няма да те оставя да си тръгнеш.
Нещо дълбоко в него не му позволи да пристъпи напред и да я прегърне. Не само пушката го спираше. Не се страхуваше да умре. Не можеше да направи и крачка. Ръцете му висяха безжизнено.
Ейда все още не го разпознаваше. Приличаше й на някой луд, загубен в бурята, с раница на гърба, сняг в брадата и върху шапката, неистово говорещ нежни думи на онова, което виждаше пред себе си — скали, дървета и пустош. „Напълно способен да ти отреже гърлото“ — би бил коментарът на Руби. Ейда вдигна отново пушката, така че да го разкъса на парчета само с едно докосване на спусъка.
— Не те познавам!
Инман чу думите, звучаха справедливо. Съвсем логични и до голяма степен очаквани. „Четири години на война. Но обратно у дома не съм нищо повече от обикновен скитник — помисли си. — Пътуващ отшелник насред родната си земя. Това е цената, която трябва да платя за изминалите четири години. Насочено оръжие между мен и всичко, което някога съм искал.“
— Сигурно бъркам — каза й.
Обърна се да си върви. Да отиде нагоре сред скалите, при Шайнинг Рокс, може би там ще го приемат. Ако не, ще тръгне по пътя на Вийзи, ще обикаля Тексас и още по-диви места, ако изобщо има такива. Но нямаше пътека, която да следва. Пред него бяха само дърветата, снегът и собствените му стъпки, които бързо избледняваха под новия сняг.
Обърна се отново към нея и протегна празни ръце:
— Бих се махнал, ако имаше къде да отида.
Може би беше нещо в тембъра на гласа, в профила. Просто нещо. Дължината на предмишницата, формата на пръстите. Внезапно Ейда го позна или поне си помисли, че го познава. Сведе пушката. Изрече името му и той каза — да.
После трябваше само да погледне изпитото му лице, за да види не някакъв луд, а Инман. Ранен, съсипан, изпосталял, слаб, уморен, но въпреки това Инман. На лицето му като неизменна сянка се виждаше печатът на глада. Жадуващ храна, топлина, обич. В хлътналите му очи видя, че злините на дългата война и трудния път към дома бяха оставили белег в ума му, бяха затворили сърцето в клетката на гърдите му. В очите й се появиха сълзи, но само с едно мигване ги прогони. Отпусна пушката, пусна предпазителя.
— Ела с мен.
Върза краката на пуйките, хвана ги с увиснали глави, крилете се разтвориха, главите подскачаха, дългите вратове се преплетоха, сякаш в странен любовен танц. Тръгна напред с пушка на рамо, с насочен назад приклад. Инман я последва, беше толкова изморен, че дори не се сети да й предложи да помогне.
Вървяха, криволичейки надолу сред кестените, скоро видяха потока, покритите с мъх камъни и лагера далече долу, където от колибата на Руби се издигаше струйка дим. Мирисът на дима се носеше сред гората.
Докато вървяха, Ейда говореше на Инман с онзи глас, който бе чула Руби да използва, за да успокои коня. Думите не са от значение. Можеш да говориш за всичко. Говори за времето или пък рецитирай стихове от „Старият моряк“36, все едно. Нужен е единствено успокояващ глас, усещането за топлота и близост.
36
Поема от английския поет-романтик Самюел Тейлър Колридж, издадена през 1798 г. — Б.ред.