Ето защо Ейда говореше за първото, което й дойде на ум. Описа в общи линии настоящата ситуация — тя, облечена в тъмни ловни дрехи, хванала няколко пуйки в ръка сред гората, подобието на лагер, под тях, издигащият се дим, синкавите върхове наоколо.
— Трябва ни само открит огън и още няколко души и ставаме „Завръщане на ловците“37.
Продължи да говори, разказа как преди години с Монро са разглеждали картината по време на пътуването си из Европа. Той не бе харесал нищо в нея, защото е прекалено очевидна, цветовете са прекалено приглушени, отнася се единствено до видимия свят тук и сега. Никой италианец не би се хванал да нарисува такова нещо. Ейда обаче бе привлечена от картината. Бе обикаляла около нея известно време, но в крайна сметка не й бе стигнала смелост да признае какво чувства, защото причините да я харесва бяха същите, поради които Монро не я харесваше.
Мислите на Инман бяха прекалено замъглени, за да следва разказа й, освен че говореше за Монро сякаш е умрял; че изглежда има точна представа къде отива, а някаква едва доловима нотка в гласа й казваше, че точно сега знае повече от него и най-вече, че в крайна сметка може всичко да се оправи.
Далеч от тревогите
В колибата беше горещо и светло благодарение на буйния огън, а със затворената врата почти не можеше да се определи дали навън е ден или нощ. Руби беше направила кафе. Ейда и Инман седяха и пиеха толкова близо до огнището, че снегът от дрехите и косите им направо се изпаряваше. Не говореха много, а и с четирима души вътре, пространството изглеждаше съвсем малко. Руби не обърна почти никакво внимание на Инман, само сложи пред него за закуска купа с каша.
Стоброд се надигна в полусъзнание и се огледа от двете си страни.
— Не знае къде се намира — каза Ейда.
— Как би могъл?
— Едно време имаше толкова много музика — каза Стоброд със затворени очи, сякаш на себе си.
Отпусна глава и отново заспа. Руби отиде при него, нави ръкав и сложи длан на челото му.
— Изпотен е. Може да е на добро, може и на лошо.
Инман погледна купата каша и не можеше да реши дали да я вземе или не. Остави чашата си до нея. Опита се да отгатне какво следва. Беше изтощен, сега се затопли на огъня и очите му сами се затваряха. Главата му клюмна, после рязко подскочи, малко след това вече с усилие успяваше да фокусира погледа си. Толкова много неща искаше, но точно сега имаше нужда от сън.
— Изглежда на края на силите си — отбеляза Руби.
Ейда сгъна едно одеяло и му направи постеля на пода. Заведе го, опита се да му помогне с връзките на ботушите, но той отказа и легна облечен.
Ейда и Руби подсилиха огъня и оставиха двамата мъже. Докато Инман и Стоброд спяха, снегът не преставаше да се сипе, а двете жени прекараха студен и почти безмълвен час в събиране на дърва, почистване на още една колиба и отсичане на голям боров клон, с който да запушат една цепнатина в кората на покрива. В тази колиба по пода имаше умрели буболечки, сухи черупки и крила, които пукаха и подскачаха под краката им. Някакви праисторически домашни буболечки. Ейда измете пода със сноп кедрови клони.
Сред боклуците на пода намери странна дървена кана или по-скоро купа. Формата беше малко неопределена. Дървото беше изсъхнало, имаше голяма цепнатина, запълнена с пчелен восък, твърд и крехък. Разгледа структурата на дървото и реши, че е кучешки дрян. Представи си как е изработен съдът, за какво е използван, как е залепен и реши, че тази купа може да се приеме за символ на всичко загубено.
В стената имаше малка ниша, постави купата в нея, както в други части на света хората поставят икони или малки резбовани фигурки.
Почистиха вътре, запушиха пролуката на покрива, подпряха вратата на мястото й и запалиха огън. Докато помещението се затопляше, направиха дебело легло от сплетени елови клони и го застлаха. После оскубаха и почистиха птиците, като вътрешностите изсипаха в голямо парче кора от кестен. Ейда изхвърли всичко зад едно дърво край потока — грозна розова купчина в снега.
По-късно, когато огънят вече изтляваше, сложиха сурови елови клони, за да опушат колибата. Набучиха пуешките фенери на заострените за целта клони и цял ден ги въртяха на бавен огън, докато кожата стана кафеникава. Колибата беше топла и сумрачна, миришеше на пушек и печена пуйка. Повя вятър, от закърпената дупка на покрива се посипа сняг, който се стопи на пода. Дълго стояха до огъня, без да говорят, почти не помръдваха, освен Руби, която от време на време излизаше да сложи още дърва в огъня на мъжете и да пипне челото на Стоброд.
37
Картина от Питър Брьогел Старши (ок. 1525–1569) — най-големият нидерландски художник на 16 век. — Б.ред.