По-късно Ейда и Инман лежаха притиснали тела върху импровизираното легло от клони. Вътре беше почти тъмно, кедровите цепеници димяха в огнището, а горещата смола миришеше, сякаш някой бе минал да окади с тамян. Огънят пукаше. Навън снегът свистеше и въздишаше. Унесоха се — както влюбените често правят в мигове, когато светлото бъдеще се простира пред тях ясно и безбрежно — да говорят за миналото, сякаш трябва всеки да е наясно с живота на другия досега, преди да продължат напред заедно.
Говориха почти цяла нощ, все едно заповед ги задължаваше да разкажат детството и младостта си до последната подробност. В разказа на Ейда дори непоносимата прашна жега на Чарлстън придобиваше измеренията на драма. Когато Инман стигна до военните години, разказът му се ограничи до всеизвестните подробности от вестниците — имената на генералите, придвижването на войските, провала и успеха на различните стратегии, честите случаи, в които успехът на една от страните се дължи на чист късмет. Искаше Ейда да знае, че колкото и да говори за войната, никога не ще може да се приближи до истината за нея. Не повече от това да се опитва да опише живота на една мечка по следите й из гората. Отпечатъкът от лапа при някой кошер или мазното петно с жълти семена от диви плодове биха могли само да загатнат за две събития от дълбоката тъмна мистерия на самата мечка. И дори да изброи всяка подробност чак до самия генерал Лий, никой не може да опише точно повече от едната лапа на тази мечка — извитите нокти, закръглените длани, твърдата лъскава четина отгоре. Инман смяташе, че той дори самият познава единствено мимолетния й дъх. Никой не може да знае всичко, както никой не познава изцяло живота на нито едно животно, защото всяко обитава свой собствен свят, към който ние не принадлежим.
За себе си можеше да разкаже само кратки истории, като например онзи път в зимния лагер през шейсет и втора, когато глиненият комин на колибата се запали, горящият дървен покрив се срути върху него и другарите му и всички изтичаха навън по долни гащи, кашляха и се смееха, гледаха как догаря, замеряха се със снежни топки, а когато огънят взе да загасва, хвърляха дъски от оградата, за да се топлят през нощта.
Ейда го попита дали някога е виждал прочутите велики воини: смятания за полубожествен генерал Лий, мрачния Джаксън38, наперения Стюарт, монолитния Лонгстрийт. Или по-малките величия: трагичния Пелъм39, жалкия Пикет40.
Инман беше виждал всички, с изключение на Пелъм, но обяви, че няма какво да каже за тях — нито за живите, нито за умрелите. Нито пък искаше да се спира на водачите на федералните, макар че някои бе виждал от разстояние, а останалите познаваше от действията им. Искаше живот, който няма нищо общо с онази сбирщина нещастници, които непрестанно се хвърлят в атака едни срещу други. Не искаше да говори повече и за собствените си дела, защото му се щеше един ден, когато не умират толкова хора, да отговаря според друг закон.
— Тогава ми разкажи за дългия си път към дома — помоли Ейда.
Инман се поколеба, но после си позволи благата мисъл, че се е измъкнал невредим от неприятностите и няма желание да се връща към тях. Разказа само как през цялото време е броял дните според луната, стигал до двайсет и осем и започвал отново; как гледал Орион да се издига всяка нощ по-нагоре на небосклона; как решил да върви без надежда и без страх, но се провалил, защото опитал едновременно и двете. Но също и как в дните, когато изминавал най-много, настройвал мислите си според времето — мрачно или ясно — за да откликват на всеки буреносен облак или светъл лъч, изпратен от Господа.
— Срещнах и доста хора по пътя. Една козарка ме подслони и нахрани. Твърдеше, че това, дето не помним моментите на най-голяма болка, е знак за божията милост. Той знае какво не можем да понесем и не позволява на мозъка ни да го възстанови и с течение на времето то избледнява. Поне така мислеше тя: че Господ ни изпраща непоносим товар, а после си взема част от него.
Ейда заяви, че в едно отношение мнението й е различно от това на старата жена, а именно, че ние трябва да помогнем на Господ да ни помогне да забравим. Трябва да се научим да не извикваме тези неща в мислите си, защото ако сме прекалено настоятелни, те се отзовават.
38
Томас Джаксън, наричан Стоунуол (1824–1863) — генерал, един от най-почитаните командири на Юга; за смъртта му генерал Лий изрича думите: „Той загуби в боя лявата си ръка, а аз сега загубих моята дясна.“ — Б.ред.
39
Джон Пелъм (1838–1863) — командващ 1-ва конна артилерия на Конфедерацията; за него генерал Лий казва: „Славно е да видиш такъв кураж в някой толкова млад.“ — Б.ред.
40
Джордж Едуард Пикет (1825–1875) — генерал, свързан със загубата на Юга при Гетисбърг, 1–3 юли 1863 г. — Б.ред.