— Видя ли ги? — попита Инман.
— Да.
— От какво са?
— Трудно е да се каже. Нещо на дъното.
Мехурите се вдигаха и пукаха като учестените издихания на давеща се крава. Инман и девойката наблюдаваха как се редят нагоре по реката, докато луната се скри зад облаците и те изчезнаха в мрака.
— Може да е някой сом, който рови дъното, за да си търси храна. Може да изяде даже цял лешояд. Веднъж видях един, голям колкото глиган. Реката го беше изхвърлила мъртъв на една плитчина. Мустаците му бяха като змии.
Ето какви риби живеят значи в тази река, каза си Инман. Грамадни тлъсти чудовища. Помисли си за огромната разлика между тях и дребните пъстърви, които обитаваха горните ръкави на Пиджън, където водата слизаше от Студената планина. Рядко бяха по-дълги двайсетина сантиметра. Блестящи и твърди като сребро.
Инман метна багажа си в кануто, качи се и се настани на носа. Девойката седна отзад и загреба енергично със силна и уверена ръка, поддържайки курса, като извърташе навън лопатата на веслото след всяко загребване, вместо непрекъснато да се мести от единия на другия борд. Плисъкът на водата заглушаваше дори жуженето на насекомите.
Тя търсеше удобно място за пресичане, възползвайки се от по-бавното течение край брега. След това спря да гребе, обърна се с лице към кърмата и потопи веслото във водата като рул. Насочи лодката към средата на реката. Луната се скри и брегът скоро изчезна. Плаваха сляпо в непрогледен мрак като в стомаха на крава. Изведнъж откъм източния пристан долетяха човешки гласове, които се носеха надалеч в тишината. Можеше да е всеки. Инман се съмняваше, че мъжете от града са си направили труда да го проследят чак дотук.
Все пак се обърна и прошепна на девойката:
— По-добре ще е да не ни видят.
В следващия миг луната започна да излиза иззад облаците. Не след дълго се появи цялата в нащърбено прозорче небе. Избелелите от слънцето бордове на кануто заблестяха като маяк на фона на тъмната вода.
Чу се звук като от дращене на нокти по кадифе, последван от пукот на пушечен изстрел.
Същата „Уитуърт“, помисли си Инман.
На водолинията в задната част на кануто се появи дупка. Вътре започна да нахлува кафява вода с тревожната скорост и изобилие на струята на урина от пикаеща крава. Инман погледна към пристана и видя пет-шест души, които се щураха насам-натам под лунната светлина. Някои започнаха да стрелят с малките си пистолети, които не можеха да преодолеят разстоянието. Мъжът с пушката обаче я бе обърнал с цевта нагоре и зареждаше. Инман предположи, че са решили да съчетаят нощното преследване с лов на миещи мечки, иначе едва ли биха дошли чак дотук само заради него.
Девойката бързо прецени положението и използвайки цялата тежест на тялото си, разклати кануто и го намокри до планшира15, за да потъмнеят бордовете му. Инман откъсна маншета на ризата си и тъкмо се зае да запушва дупката, когато друг куршум улучи борда по водолинията и откъсна парче дърво, колкото длан. Водата нахлу вътре и скоро покри дъното.
— Не ни остава нищо друго, освен да скочим в реката — каза девойката.
Първата мисъл на Инман бе, че намерението й е да стигнат до брега с плуване. Тъй като не бе живял край дълбоки реки, не бе сигурен, че ще може да доплува чак дотам. Но тя имаше предвид да влязат във водата и да се хванат за лодката, използвайки я за прикритие. Инман уви нещата си в брезента и стегна вързопа, колкото можа с краищата му, в случай че кануто потъне изцяло. После заедно с девойката се хвърлиха във водата и се оставиха на течението, което ги повлече надолу.
Въпреки, че повърхността бе гладка като огледало и изглеждаше, че не може да се движи по-бързо от влачеща се кал, придошлата река бучеше по пътя си със скорост като във воденичен улей. Кануто, отчасти пълно с вода, плаваше полупотопено, като отгоре стърчеше само приличния му на лопата нос. Инман бе глътнал вода и опитвайки се да я изхвърли, започна да плюе с погнуса, докато от устата му не започна да излиза само бяла пяна. По-отвратителна вода не бе опитвал никога.
Луната ту се скриваше, ту се показваше, и когато бе достатъчно светло за прицелване, куршумите от „Уитуърт“-а улучваха кануто, падаха във водата или браздяха повърхността. Инман и девойката се опитаха да отклонят лодката към западния бряг, тласкайки я с крака, но тежкият корпус не поддаваше на усилията им. Отказаха се и се оставиха на течението, подали отгоре само лицата си. Нямаше какво да правят, освен да се държат за лодката и да чакат някой завой, с надеждата, че нощта все ще им предложи някаква благоприятна възможност за спасение.