— Виж онзи Инман, ей там. Млъквам, само ще ти кажа, че трябва да се омъжиш за него. Ще му народиш едни хубавки бебета с кафяви очи.
Ейда се изчерви от смущение и избяга в кухнята, за да се посъвземе.
Но там завари Инман, който седеше сам в ъгъла до печката. Бе закъснял заради зимния дъжд и искаше да се сгрее и поизсуши, преди да се присъедини към гостите. Беше с черен костюм, седеше с кръстосани крака, а мократа му шапка висеше на окачалка близо до печката. Бе разперил длани, за да ги стопли на огъня и приличаше на човек, който се мъчи да избута някакъв тежък предмет.
— О, Господи! — възкликна Ейда. — Ето те и теб. Дамите ще се зарадват, че си тук.
— Кои, възрастните ли?
— Не, всички. Пристигането ти бе отбелязано с особено задоволство от мисис Суангър. — Това събуди във въображението й жив и неочакван образ с тема, внушена от думите на Сали, и Ейда почувства как кръвта нахлува в главата й. Изчерви се отново и бързо добави: — Също и от другите, без съмнение.
— Добре ли си? — попита Инман, малко смутен от поведението й.
— Не, не. Просто тук е задушно.
— Зачервила си се.
Ейда докосна влажното си лице и не намери какво да каже. Отново премери носа си с палеца и показалеца. Отиде до вратата и я отвори, за да влезе по-хладен въздух. Нощта ухаеше на влажни гниещи листа и беше толкова тъмна, че Ейда не видя нищо отвъд завесата дъждовни капки, падащи от стрехата на верандата през светлината от прозорците. Откъм салона долиташе простичката мелодия на „Добрия крал“ и Ейда разпозна скованото изпълнение на Монро. После откъм далечната планина проехтя самотният вой на сив вълк.
— Какъв отчаян вой — каза Инман.
Ейда задържа вратата отворена, за да чуе ответния зов, но такъв не последва.
— Горкото животно — каза тя.
Затвори вратата и се обърна към Инман, но в този миг горещината в стаята, шампанското и изражението на лицето му, по-мило от всякога, се съюзиха против нея и тя почувства внезапно слабост и главозамайване. Направи няколко колебливи крачки и когато Инман се изправи и протегна ръка, за да я задържи, тя я хвана. После, под въздействието на някакъв механизъм, който никога не можа да разгадае, тя се озова в скута му.
Той сложи ръце на раменете й и тя се сгуши в него с глава под брадичката му. Спомняше си, че тогава й се искаше завинаги да остане там, но не знаеше, че го е изрекла на глас. Това, което още си спомняше, бе, че той изглеждаше доволен също като нея и не настояваше за нещо повече, само премести ръцете си на раменете й и ги задържа там. Спомняше си мириса на влажна вълна от костюма му, на кон и юзда.
Остана така половин минута, не повече. После стана и тръгна, като на вратата се спря с ръка на дръжката, обърна се и го видя да седи със смутена усмивка на лицето. Шапката се бе търкулнала на пода с дъното надолу.
Върна се при пианото, избута Монро, седна и засвири. След малко Инман влезе, спря се до вратата и се облегна на рамката. Взе си чаша шампанско, отпи, погледа я още малко, после отиде да поговори с Еско, който седеше край камината. До края на вечерта нито Ейда, нито Инман споменаха случилото се в кухнята. Поговориха съвсем малко за незначителни неща. Инман си тръгна рано.
Доста по-късно, в малките часове на нощта, празненството свърши. Ейда застана край прозореца на салона и се загледа в младите мъже, които се отдалечаваха по пътя, изпразвайки пистолетите си във въздуха, като пламъкът от цевите за миг осветяваше тъмните им силуети.
Ейда поседя още малко, след като каруцата с пианото се скри зад завоя. После запали фенер и слезе в мазето с надеждата, че Монро е запазил поне един-два сандъка с шампанско. Идеята от време на време да си отварят по някоя бутилка й допадна. Не намери вино, но пък попадна на истинско съкровище, което щеше да ги постави в изключително изгодни позиции в разменната търговия. Беше петдесеткилограмов чувал, пълен със сурови зърна кафе, който Монро беше подпрял в ъгъла.
Тя повика Руби. Начаса изпекоха двеста грама в печката, смляха ги и си свариха първото и за двете истинско кафе от повече от година. Пиха чаша след чаша и стояха почти цяла нощ, говорейки безспир за плановете за бъдещето и спомените от миналото, а в един момент Ейда преразказа вълнуващия сюжет на „Малката Дорит“16, една от книгите, които бе прочела през лятото. През следващите няколко дни разменяха кафе на пакетчета по сто грама и на чаша по десет грама със съседите, като запазиха за себе си само пет килограма. Когато чувалът се изпразни, притежаваха пушен бут, сто и осемдесет килограма ирландски картофи и четири — сладки картофи; кутия сода на прах, осем пилета, няколко кошници с тиквички, фасул и бамя, стар чекрък и стан, нуждаещи се от малък ремонт, двеста и десет килограма ронена царевица и достатъчно дървени плочи за припокриване на помещението за опушване на месо. Най-ценната им придобивка обаче бе двукилограмовото чувалче със сол, която толкова трудно се намираше и беше толкова скъпа, че някои хора разкопаваха подовете на помещенията за опушване на месо, варяха и прецеждаха мръсотията, после отново я варяха и прецеждаха. Отново и отново, докато мръсотията изчезнеше, а водата се изпареше, и накрая си връщаха солта, паднала на земята от опушваните през годините бутове.