Той последва мириса на месо, душейки и примигвайки с извита глава като мечка. Скоро стигна до бивак на завоя на реката: фургон, няколко коня, островърхи палатки от сив брезент сред брезова горичка. Инман приклекна в храстите и се загледа в хората, които щъкаха из лагера. Бяха с всички възможни цветове на кожата. Инман предположи, че са бегълци като него. Сбирщина от артисти и ирландски цигани, търговци на коне. Спънатите из поляната коне пасяха високата трева под дърветата. Бяха най-различни — от прекрасни животни до полуживи от изтощение. Но осветени от следобедната светлина, на Инман всичките му изглеждаха красиви — грациозно извитите им шии, наведени към земята, крехките кости на пищялите, изпъкващи изпод тънката кожа над глезените. Инман предположи, че циганите са решили да ги крият тук. В сраженията бяха загинали толкова много коне, че вече трудно се намираха. Цената им се бе покачила неимоверно, но армията изпращаше хора да търсят коне, за които плащаше скъпернически. Част от Инман желаеше да има достатъчно пари, за да си купи някой едър дългокрак жребец. Да го възседне и препусне, и да сложи край на мъчителното ходене пеш. Но нямаше толкова пари, а и щеше да е трудно да остане незабелязан, ако е на кон. Да се криеш е неблагодарна работа. Той побърза да пропъди тази мечта от главата си.
Решил, че може би ще намери общ език с бегълците, той влезе в бивака с разперени встрани празни ръце. Циганите го приеха радушно, но той знаеше, че няма да се поколебаят да му смъкнат ботушите, ако им падне сгоден случай. Варяха някаква тъмна супа в желязно котле на малък огън — заек, катеричка, откраднато пиле, различни зеленчуци от чуждите градини, най-вече зеле. Парчета тиква цвъртяха върху въглените в полева армейска печка. Жена в шарена пола от разноцветни парчета, съшити заедно като юрган, му сипа храна в тенекиена чиния и се зае да пържи царевични питки в тиган с мазнина. Тестото пукаше като далечни оръдейни изстрели.
Инман се облегна на едно дърво и започна да яде, като се оглеждаше наоколо — вълничките около камъните в реката, листата на рано пожълтялата бреза, трепкащи в раздвижвания от лек ветрец въздух, лъчите светлина, пронизващи пушека от лагерните огньове. В плитката вода край брега играеха деца. Други се занимаваха с конете. Момче решеше стара кобила с царевичен кочан, който потапяше във ведро с поташ17 и сажди, за да скрие сивия й цвят. После взе пила и се зае със зъбите й. Кобилата се подмладяваше пред очите на Инман. Жена спъна едър червеникавокафяв кон до ствола на бреза, нахлузи му юзда, изля масло за лампи върху копитото и го запали, за да предотврати окуцяването на крака. Навсякъде из стадото имаше да се лекуват или прикриват всевъзможни заболявания като удебеляване на ставите, белодробен емфизем, паразити.
Инман си бе имал работа с цигани и преди и смяташе, че са откровени в грабителското си отношение към останалата част от човечеството, в неприкритото си вечно търсене на сгоден случай. Но тук, в това мирно кътче край реката, изглеждаха искрено благоразположени. Не ги беше грижа как ще завърши войната. Който и да я спечелеше, на хората щяха да им трябват коне. За тях войната не бе нещо повече от временна пречка за търговията.
Инман остана при тях до края на деня. Сипваше си супа от казана, когато огладнееше. Поспа, послуша цигуларя и погледа жената, която предсказваше бъдещето по разположението на листенцата в чаша чай, но отклони предложението й да му гледа, защото смяташе, че и без това вече е достатъчно обезкуражен.
По-късно следобед видя жена с тъмна коса да минава между конете и да слага юзда на сиво-кафява кобила. Беше млада и хубава като всяка млада жена. Носеше мъжки пуловер върху дълга черна пола. Нещо в косата, в движенията или в тънките й пръсти му напомни за Ейда. Тя хвана краищата на полата и фустата си, стисна ги със зъби и яхна кобилата. Белите й крака се оголиха до бедрата. Пое към реката и я прекоси. По средата конят изгуби дъното и преплува няколко метра. После с мъка се закатери по стръмния отсрещен бряг. От гърба и страните му се стичаше вода, а жената бе мокра до кръста. Тя се наведе напред, за да запази равновесие и почти опря лице в шията на кобилата. Косата й падна върху черната грива и се смеси с нея. Като стигнаха равното, смушка коня и той се понесе в галоп през рядката гора. Вълнуваща, прекрасна гледка, за която Инман бе благодарен.
По здрач няколко циганчета си издялаха копия от клоните на върбите край реката, отидоха до езерцето със застояла вода и наловиха цяла кошница жаби. Отрязаха краката им и ги нанизаха на пръчки, за да ги изпекат на огъня. Докато месото се печеше, при Инман дойде мъж с бутилка френско шампанско, която се кълнеше, че е придобил от честна търговия. Не беше съвсем сигурен какво съдържа бутилката, но бе готов да я продаде за един долар. Инман му даде парите и си осигури вечеря от жабешки бутчета и вино. Откри, че добре вървят едно с друго, но като се нахрани установи, че с подобна вечеря, гладен като него човек не може да се засити.
17
Поташ — калиев карбонат, който се съдържа в дървесната пепел; използвал се е в бояджийската индустрия. — Б.ред.