Изпрати я до верандата на ярко осветената къща. Силуетите на танцуващите се мяркаха в жълтите прозорци. Сега музиката бе достатъчно ясна, за да бъде разпозната: Гунгъл18, после Щраус. На входа Блонт се спря. Допря с два пръста брадичката на Ейда, повдигна главата й и се наведе, за да я целуне по бузата. Бе кратко, братско докосване с устни. После се отдалечи.
Докато минаваше по коридора, за да се качи в стаята си на горния етаж, Ейда изведнъж забеляза отражението на женски гръб в едно от огледалата. Тя спря поразена. Роклята на жената бе с цвят „пепел от рози“. Ейда се закова на място, пронизана от завист заради роклята, съвършените форми на гърба, гъстата черна коса и самоувереността, която излъчваше позата на жената.
После направи крачка напред. Другата жена направи същото. Ейда разбра, че се възхищава на самата себе си и че огледалото просто е уловило образа от отсрещното, това на стената зад нея. Светлината от лампите и леко матовата му повърхност бяха променили цвета от бледолилав на розов. Тя се качи горе и се приготви да си ляга, но спа зле, тъй като музиката не спря до разсъмване. Докато лежеше будна, си мислеше колко странно е чувството да завиждаш на самия себе си.
На другия ден, когато гостите се качваха на каретите, за да се приберат в града, Ейда срещна Блонт на предното стълбище. Той избягваше погледа й и мълчеше — явно се срамуваше от поведението си предната вечер. Но все пак му правеше чест, че не я помоли да запази в тайна случилото се и тя оцени това. Повече никога не го видя. От едно писмо от братовчедка й Луси научи, че Блонт е загинал край Гетисбърг19. По сведения на очевидци, бил улучен от куршум в лицето при отстъплението от Семитъри Ридж. Вървял обърнат назад, защото не желаел да бъде застрелян в гръб.
Като свърши разказа си, Руби не остана особено впечатлена от доблестната смърт на Блонт и доста се чуди как може да се води такъв безполезен живот, изпълнен с безсъние и гребане из реката просто за удоволствие.
— Явно не си ме разбрала — каза Ейда.
Останаха навън още малко да погледат как светлината бавно гасне и как очертанията на дърветата по възвишенията се сливат. После Руби стана и каза:
— Време е за нощната ми работа.
Това бе обичайният й начин да каже „Лека нощ“. Отиде да нагледа животните за последен път, да провери вратите на пристройките и да угаси огъня в кухненската печка.
Ейда остана на верандата с книгата на скута. Загледа се към плевнята. Към гористите склонове. Към притъмняващо небе. Цветовете, които й бяха напомнили за Чарлстън, се бяха размили. Всичко бе застинало. Но не и мислите й, които се връщаха към спомена за онази първа вечер след пристигането им, когато с Монро седяха на същата тази веранда. Вече добре познатите й подробности от пейзажа тогава им се бяха сторили странни. Планинската местност бе непривично тъмна и стръмна в сравнение с Чарлстън. Монро каза, че подобно на всички елементи на природата, чертите на тази великолепна топография са просто знаци от някакъв друг свят, от някакъв по-дълбок живот, от някакво друго битие, към което насочваме целия си копнеж. Ейда се бе съгласила.
Но сега бе на друго мнение. Това, което виждаше пред себе си, не бяха просто знаци — бе самият живот. Мнение, противоположно на възгледите на Монро, но не изключващо наличието на болезнен копнеж, макар Ейда да не бе в състояние да назове посоката му.
Руби прекоси двора и се спря до портата.
— Кравата трябва да се прибере — каза тя и без да се сбогува, хвана пътеката към колибата.
Ейда слезе от верандата, мина край плевнята и излезе на пасището. Слънцето отдавна бе залязло зад хълмовете. Светлината гаснеше бързо. Планината се възправяше сивкава в здрача, бледа и нематериална като дъх върху стъкло. Като че самотата се бе заселила тук. Дори местните жители говореха за тежестта, която ляга в душата на човек, останал сам в планината по това време на деня, по-лошо дори, отколкото в безлунна нощ, защото тъкмо по здрач страхът от тъмното е най-силен. Ейда го бе усетила още в началото и се бе оплакала на Монро. Той се бе опитал да я убеди, че чувството за самота няма нищо общо точно с това място, както й се струва. Че то не е нещо уникално за нея или за определено място, а е част от самия живот. Само много примитивна или много корава душа не го усеща, както някои рядко срещани организми са нечувствителни към топлината или студа. И както винаги, Монро си имаше обяснение за всичко. Каза, че в сърцата си хората знаят, че преди много време Бог е бил навсякъде около тях и че чувството за самота запълва вакуума, появяващ се, когато Той се отдалечи с още една крачка.
18
Йозеф Гунгъл (1810–1889) — унгарски композитор, автор на много популярни мелодии — валсове, полки, мазурки. — Б.ред.