— Още се чудя се дали постъпих правилно, като те оставих жив — каза Инман.
Без да каже нищо повече той прибра ножа в калъфа, излезе на пътя и понечи да продължи. Но проповедникът тръгна заедно с него.
— Тъй като очевидно си се отправил на запад, бих повървял с теб, ако нямаш нищо против.
— Работата е там, че имам — отговори Инман, мислейки си, че ще е по-добре да върви сам, отколкото в компанията на такъв глупак.
Инман замахна, като че се канеше да удари проповедника, но онзи нито се отдръпна, нито понечи да се защити, дори не вдигна тоягата си, за да се брани. Вместо това се прегърби, за да поеме удара като наплашено куче. Инман спря ръката си. Реши, че като не му стига воля да пропъди натрапника, просто ще си продължи пътя и ще гледа какво ще стане.
Вийзи закрачи до Инман, без да млъква нито за миг. Радваше се, че си е намерил другар. Желаеше да се отърси от бремето на предишния си живот, като го прехвърли на Инман. Искаше да сподели с него всяка грешка, която бе допуснал — а очевидно те бяха много. Бе достоен за съжаление — това бе ясно и на самия него.
— Представях се зле във всяка част от работата си, с изключение на проповедите — призна той. — Виж, там бях добър. Спасил съм повече души, отколкото пръстите на ръцете и краката ти заедно. Но зарязах това и сега отивам в Тексас, за да започна наново.
— Не си само ти.
— На едно място в „Съдии“20 се говори за времената, когато в Израел нямало закон и всеки действал според собствената си справедливост. Чувал съм същото и за Тексас. Земя на свободата.
— Да, така се говори. И какво смяташ да правиш там, да ставаш фермер ли?
— О, едва ли. От мен земеделец не става. Колкото до подходяща кариера, не съм решил още. Липсва ми ясно призвание. Мога просто да си оградя парче земя, колкото цял окръг и да отглеждам добитък, докато стадото стане толкова голямо, че да можеш цял ден да ходиш по гърбовете на животните, без да стъпваш на земята.
— И с какво ще си купиш първия бик и първата крава?
— Ето с това.
Вийзи извади изпод палтото си грамаден армейски „Колт“, с който се бе сдобил, преди да напусне града.
— Мога да се упражнявам и да стана добър стрелец — каза той.
— Откъде го имаш? — попита Инман.
— Жената на стария Джонстън ме съжалила, като разбрала какво се е случило. Видя ме да се крия из храстите, извика ме до прозореца и докато беше в спалнята да ми донесе тези жалки парцали, зърнах пистолета на кухненската маса. Протегнах ръка, взех го и го хвърлих в тревата, а после, като се облякох, си го прибрах.
Звучеше доволен от себе си като момче, което е отмъкнало сладкиш, оставен да изстива на перваза на прозореца.
— Така ми хрумна идеята да стана стрелец. Има неща, които понякога раждат неочаквани хрумвания.
Той вдигна колта пред очите си и го заразглежда, като че очакваше да види бъдещето си в блясъка на барабана му.
През останалата част от следобеда им провървя. Скоро попаднаха на изоставена къща, сгушена в дъбова горичка. Вратите зееха отворени, а прозорците бяха изпочупени. Дворът бе обрасъл с лопен, репей и индиански тютюн. Къщата бе заобиколена от кошери. Някои направени от надупчени парчета кухи евкалиптови дървета, ориентирани по посоките на компаса. Други — от плетени кошове, сиви като стар сламен покрив, започнали да гният и хлътват отгоре. Въпреки че бяха оставени без грижи, пчелите се трудеха усилено под слънцето, като непрекъснато долитаха и отлитаха.
— Ако можехме да бръкнем в някой от тия кошери, добре щяхме да си похапнем — каза Вийзи.
— Ами хайде, давай.
— Не понасям ужилвания от пчели — отговори проповедникът. — Подувам се целия. Не става.
— Но ще ядеш от меда, ако аз го извадя, това ли искаш да кажеш?
— Малко мед няма да ни се отрази зле, ще ни даде сили да продължим нататък.
Инман не можеше да възрази на това, тъй че закопча ръкавите на ризата си, напъха маншетите на панталона в ботушите и уви главата си с палтото, като остави само тесен процеп, за да вижда. Приближи се до един от кошерите, бутна покрива му, бръкна вътре, извади пълни шепи с мед и восък и го изсипа в канчето, което преля и медът потече по страните му. Движеше се бавно и внимателно и затова ужилванията не бяха много.