Войниците вдясно и вляво от зейналата яма се приготвиха да посрещнат очакваната атака, но след малко видяха, че федералните са влезли в кратера и удивени от стореното, се щурат вътре, смутени от промяната в пейзажа.
Хаскел незабавно докара минохвъргачките си, нареди ги по ръба на кратера и ги зареди с минимално количество барут, тъй като трябваше просто да изстрелят мините на петнайсет метра, където федералните се бутаха като прасета в кочина, очакващи удара на чука между очите. Мините разкъсаха мнозина от тях на парчета, после прекратиха огъня и полкът на Инман атакува кратера. Боят там бе по-различен от всички сражения досега. Война в най-древната й форма, сякаш стотици мъже бяха затворени в пещера, рамо до рамо и им бе заповядано да се избиват един друг. Нямаше достатъчно свободно пространство за зареждане на мускетите и за стрелба, така че ги използваха повече като тояги. Инман видя как барабанчикът удря главата на вражески войник с кутия за амуниции. Федералните почти не оказваха съпротива. Дъното се покри с трупове и парчета от тела. Толкова много хора бяха разкъсани от взрива и от мините, че земята бе станала плъзгава и изпускаше ужасна воня от влажните им вътрешности. Над кратера се виждаше къс небе, като че това тук долу бе единственият съществуващ свят, а клането — всичко, което произтича в него. Избиха всички, които не успяха да избягат.
— Ето какво си пропуснал. Съжаляваш ли?
Инман си постла и заспа, а на сутринта отново закусиха с рибата. Изпекоха парчета и за из път, но въпреки това от сома остана повече, отколкото бяха изяли. Три гарвана търпеливо чакаха на върха на близкото дърво.
Късно следобед на другия ден се събраха облаци, излезе вятър и заваля силен и упорит дъжд. Потърсиха убежище. Вийзи през цялото време потриваше тила си и се оплакваше от главоболие, тъй като по-рано през деня Инман го бе цапардосал с главина от колело на каруца.
Бяха влезли в някакъв на вид безлюден селски магазин да си купят храна, и още щом прекрачиха вътре, Вийзи извади колта си и заповяда на продавача да изпразни касата. Инман грабна първия тежък предмет, който му попадна под ръка — главината от рафта до вратата — и удари с нея Вийзи по главата. Той се свлече на колене, а колтът издрънча на дървения под, търкулна се и спря до чувал с брашно. Вийзи едва не изгуби съзнание, но получи пристъп на кашлица, който му попречи да припадне. Продавачът погледна Вийзи, после Инман, изви вежди и каза:
— Какво, по дяволите, търсите тук?
Инман се извини, взе пистолета, сграбчи Вийзи за яката и го вдигна като за дръжка. Издърпа го на верандата, сложи го да седне на стъпалата и се върна вътре, за да купи нещата. Междувременно продавачът бе извадил пушка и бе приклекнал зад тезгяха, взел на мушка вратата.
— Изчезвай — каза той. — Имам само трийсет сребърни цента, но ще убия всеки, който е дошъл да ми ги вземе.
Инман вдигна ръце с дланите нагоре.
— Онзи там е просто един глупак — каза той, отстъпвайки.
Сега, докато вървяха под дъжда, Вийзи изхленчи, че иска да седне под някое дърво. Но Инман, загърнал се в брезента, не му обръщаше внимание и вървеше напред, оглеждайки се за изоставен плевник. Не откриха такъв. По-късно срещнаха възрастна негърка робиня. Беше си направила огромна шапка от сложно сплетени големи листа от каталпа22. Вървеше суха като под чадър. Още щом ги видя — двама окаяни скитници — им каза, че някакъв човек наблизо, който хич не го е грижа за войната и не задава излишни въпроси, дава стаи под наем.
След около миля намериха мястото — неугледен крайпътен хан с конюшня. Дилижансите сменяха конете тук, а пътниците намираха подслон. Главната сграда представляваше неприветлива кръчма с долепена отзад ниска пристройка с дървен покрив. Боядисана в ръждив цвят, сгушена под два огромни дъба. Преди войната, когато шосетата до пазарите край строящите се железопътни линии гъмжали от стада, тук отсядали свинари, говедари и гъсари заедно с добитъка си. Но тези райски времена бяха отминали и сега, пръснатите наоколо кошари бяха почти празни и обрастваха в бурени.
Инман и Вийзи се приближиха до вратата и опитаха да я отворят, но тя бе залостена, макар че отвътре се чуваха гласове. Почукаха и в цепнатината между дъските се показа едно око. Резето се вдигна, те влязоха и се озоваха в усойна дупка без прозорци, изпълнена с остър мирис на мокри дрехи и нечиста коса и осветена единствено от огъня в огнището. Очите им не бяха привикнали с тъмното, но проповедникът пристъпи напред, ухилен като че навлизаше в позната територия и очакваше да срещне приятели. След няколко крачки се спъна във възрастен човек, седнал на ниско столче, и го катурна на пода. Човекът изруга и откъм тъмните фигури край масите се разнесе съчувствено мърморене. Инман сграбчи Вийзи за рамото и го тикна зад себе си. Изправи съборения стол и помогна на стареца да стане.