Пробуди се в дъждовното утро със сковаващи болки по цялото тяло. С огромни усилия успя да разтвори пръстите на ръцете си, които сякаш продължаваха да стискат дръжката на вилата. Главата й болезнено пулсираше. Болката бе особено остра над и зад дясното око. Тя реши, че въпреки това разходката до града ще се състои, защото я бяха планирали повече за удоволствие, отколкото за да купят няколкото необходими им дреболии. Руби искаше да попълнят запасите от амуниции за пушката — различни сачми и куршуми, тъй като времето застудяваше и тя бе решила да излезе на лов за диви пуйки и елени. От своя страна Ейда искаше да прегледа лавиците в книжарницата, за да види дали не са дошли нови книги и да си купи тефтер с кожена подвързия и няколко молива, за да си води бележки по ботаника. Но най-вече й се искаше да се махне за малко от фермата след всичките тези седмици непрекъсната работа. Така силно копнееше да се разходи до града, че мускулната треска, лошото настроение и мрачното време не можеха да я спрат. Нито пък неприятното откритие, че предния ден едната подкова на коня е паднала и не може да тегли кабриолета.
— Ще отида до града, ако ще с пълзене — каза тя на Руби, която с гръб към нея се бе навела под дъжда с калната подкова в ръце.
Тъй че, докато вървяха по пътя, Ейда не бе в особено бодро разположение на духа, въпреки интересните неща, които разказваше Руби. Минаваха край ферми, сгушени в китни долчинки. Нивите се редяха сред гористи хълмове като стаи в къща. Из тях работеха само жени, деца и старци, тъй като всички пълнолетни мъже бяха мобилизирани. Листата на царевицата бяха кафяви по краищата и по върховете, а кочаните стояха още необрани, за да ги доизсушат слънцето и мразът. По земята между редовете се жълтееха тикви. Покрай оградите цъфтяха израсли високо бурени, а стъблата на къпината и кучешкия дрян бяха обагрени в червеникавокафяво.
В града Ейда и Руби първо се разходиха, позяпаха витрините, каретите и жените с пазарски кошници в ръцете. Беше се постоплило и Ейда носеше мушамата си под мишница. Руби бе вързала пуловера си около кръста и пристегнала косата си на тила с лента, изплетена от косми от конска опашка. Във въздуха все още се стелеше лека мъгла. Студената планина приличаше на синьо петно във формата на гърбица на далечния хоризонт, смалена от разстоянието и почти неразличима на фона на небето.
Столицата на окръга не бе особено забележителен град. От едната страна имаше редица от четири обковани с дъски магазина, свинска кочина и кална арена за бой на петли, после още два магазина, църква и конюшня. От другата страна — три магазина, съдилище — боядисана в бяло сграда с купол, отделена от пътя със зле поддържана морава — после още четири магазина, два от които — тухлени. Оттам нататък градът преминаваше в царевично поле, разпределено на оградени ниви. Улиците бяха дълбоко прорязани от тесните колелета на каруците. Светлината се отразяваше от хилядите локвички, издълбани от конските копита.
Ейда и Руби влязоха в железарския магазин, откъдето купиха набивка, сачми, патрони и барут. В книжарницата Ейда плати повече, отколкото бе разумно, за трите тома „Адам Бийд“23, за шест дебели молива с въглен и малък тефтер с качествена хартия, който й хареса, защото се побираше в джоба на палтото. От улична сергия купиха вестници — местния и по-големия, който излизаше в Ашвил. Купиха си разхладена бира от една жена, която караше буре на количка, изпиха я на място и върнаха тенекиените чаши. За обяд си взеха сирене и пресен хляб, занесоха ги до реката и седнаха на камъните да хапнат.
В ранния следобед се отбиха в къщата на мисис Маккенет, богата вдовица на средна възраст, която на времето бе проявявала дълбок романтичен интерес към Монро, но тъй като той не отвърна със същото, си бяха останали просто приятели. Не беше време за чай, но тя толкова се зарадва да види Ейда, че ги покани на разточително богата гощавка. Тъй като лятото било прохладно и влажно, тя все още имала лед в мазето. Бил изрязан на големи блокове от езерото предния февруари, опаковани в стърготини. А след като й се заклеха, че ще пазят тайна, тя сподели, че има четири бурета със сол и три със захар, складирани дълго преди войната. Имала предвид да предложи сладолед и накара прислужника си — възрастен човечец със сивкаво лице, който бе прекалено слабоват, за да бъде мобилизиран — да натроши лед и върти ръчката на машината. На времето бе направила безброй фунийки от покрита с разтопена захар хартия, в които сега им поднесе сладоледа. Руби естествено, не беше яла такова нещо и остана очарована. След като облиза и последната бяла капчица, тя подаде фунийката си на мисис Маккенет и каза: