— Ето ви рогчето.
Разговорът им се завъртя около войната и последствията от нея. Възгледите на мисис Маккенет напълно се покриваха с тези от редакционните статии във вестниците, които Ейда четеше от четири години: тоест, че се води славна, трагична и героична война. Неизказано благородна. Разказа им една дълга и сълзлива история за някаква битка, напълно убедена, че не е измислица. Битката се водела — както и всички останали по-късно — срещу фатално по-силен противник. Малко преди неизбежния край, един смел млад офицер бил тежко ранен в гърдите. Паднал, облян в кръв. Един от другарите му приклекнал и взел в ръце главата му, за да облекчи предсмъртните страдания. Но малко преди да издъхне, младият офицер се изправил на крака, извадил пистолета си и започнал да стреля, докато му свършили патроните. Умрял прав, продължавайки до последно да натиска спусъка. Следваха още сърцераздирателни подробности. У него намерили писмо до любимата, в което точно предсказвал как ще загине. Когато куриерът занесъл писмото в дома на девойката, се оказало, че тя е починала от сърдечен удар в същия ден и час, в който загинал и годеникът й. Към края на историята Ейда започна да усеща сърбеж ту от едната, ту от другата страна на носа си. Взе да се почесва дискретно с връхчетата на пръстите си, като едва се сдържаше да не се разсмее.
Когато мисис Маккенет най-после свърши, Ейда заразглежда мебелите, килима и лампите в този богат дом, самата мисис Маккенет, отпуснала се доволна и закръглена в плюшеното си кресло, с плътно прилепнали къдрици, спускащи се симетрично от двете страни на главата. Все едно бе отново в Чарлстън. Прииска й се да бъде такава, каквато бе някога там.
— Това е най-нелепата история, която съм чувала — каза тя и допълни, че противно на общоприетото мнение смята, че във войната има всичко друго, но не и трагизъм и благородство. Дори от разстояние я виждала като зверска, унизителна и пагубна и за двете враждуващи страни.
Целта й бе да предизвика възмущение и протести, но вместо това мисис Маккенет се засмя снизходително и каза:
— Знаеш, че те обичам, но въпреки това ти си най-наивното момиче, което имам удоволствието да познавам.
Ейда не отговори. Настъпи неловко мълчание, запълнено от Руби с изброяване на птиците, които бе наблюдавала сутринта и с коментари върху реколтата, като им съобщи и удивителната новина за репите на Еско Суангър, които станали толкова големи, че в голямата кошница се побирали само шест. След минута мисис Маккенет я прекъсна с думите:
— Може би ще споделиш с нас какво мислиш за войната.
Руби се поколеба само миг преди да заяви, че войната почти не я интересува. Била чувала разни истории за северната страна, от които разбрала, че това е една безбожна земя, или по-скоро земя с един-единствен бог — парите. Била чувала, че под властта на алчността си хората там ставали лоши, зли и направо обезумявали, и поради липсата на по-висши форми на духовна утеха, цели семейства се пристрастявали към морфина. Напоследък също така чула, че си били измислили някакъв празник, наречен Ден на благодарността, но какво, ако не пълна поквара, е да бъдеш благодарен само един ден в годината!
По-късно следобед, докато Ейда и Руби вървяха към края на града по главната улица, видяха групичка хора, застанали край страничната стена на съдилището с обърнати нагоре глави. Приближиха се, за да разберат какво става, и видяха, че някакъв затворник говори на хората от прозорец на втория етаж. Беше хванал решетките с ръце и пъхнал глава между тях докъдето може. Имаше черна и мазна коса, висяща на миши опашки до под брадичката. Под долната му устна стърчеше кичур косми, оформен по френската мода. Това, което се виждаше от дрехите му над перваза, бе дрипава войнишка куртка, закопчана до врата.
Говореше разпалено като уличен проповедник и с гневните си думи бе привлякъл цяла тълпа. Твърдеше, че се е сражавал достойно през цялата война и че е убил мнозина федерални и че е бил ранен в рамото при Уилямсбърг24. Но в последно време бил изгубил вяра в победата и единствено копнеел да види жена си. Не бил мобилизиран, а доброволно бил постъпил в армията, и едничкото му провинение било, че се отписал и си тръгнал към дома. Заради което се озовал в затвора. Нищо чудно и да го обесят, герой или не.
24
Битката при Уилямсбърг — 5 май 1862 г.; армията на Юга се предвожда от ген. Лонгстрийт. — Б.ред.