После разказа как военната полиция го заловила преди няколко дни в бащината му ферма в подножието на Балсамовата планина. Криел се там заедно с още няколко дезертьори. Гората била пълна с такива, каза той. Като единственият оцелял, считал за свой дълг да разкаже всичко от прозореца на килията си. Ейда и Руби останаха, за да чуят разказа му, изпълнен с кръв и ужаси.
Здрачавало се и край планинските върхове се събирали облаци. Завалял дъжд, толкова ситен и слаб, че едва ли щял да те намокри, дори да останеш навън цяла нощ. Просто подсилил цветовете — земята по пътя станала по-червена, а листата на тополите — по-зелени. Затворникът, баща му и още двама дезертьори били в къщата, когато чули тропот от копитата на приближаващи откъм завоя коне. Бащата взел пушката си — единственото огнестрелно оръжие, с което разполагали — и излязъл на пътя. Тъй като нямало време да се скрият в гората, останалите трима взели саморъчно измайсторените си от земеделски сечива оръжия и се скрили в коша за фураж, откъдето наблюдавали пътя измежду прътите.
Към фермата се приближавал малък отряд от мълчаливи неуниформени и зле въоръжени конници. Двама едри тъмнокожи мъже, които толкова си приличали, че можело да минат за близнаци, носели подобия на униформи, състоящи се от части от облекло, вероятно смъкнати от телата на убити войници. Слаб белокос младеж носел фермерски дрехи — брезентови панталони, кафява вълнена риза, късо елече от сива вълна. Другият можел да бъде взет за пътуващ проповедник заради дългото си черно палто, панталоните от молескин25, бялата риза и черната папийонка на яката. Конете им имали окаян вид с хлътналите си гърбове, покритите с екзема шии, изпоцапаните със зелено задници и влачещите се от всички отверстия на главите им жълтеникави сополи. Мъжете обаче били добре въоръжени с револвери „Кер“ на бедрата, ловджийски и армейски пушки в калъфите, окачени на седлата.
Старецът стоял и ги чакал. В дрезгавата светлина приличал на призрак, на някакво същество със смътни сивкави очертания, застанало под дъжда с широко разтворени крака на тревистата полоса между коловозите. Бил облечен в дрехи от домашнотъкана вълна, боядисана в жълтеникаво с каша от смачкани орехови черупки. Шапката му изглеждала мека като нощно боне и сякаш се топяла на главата му. Гушата му висяла на гънки като на куче. Държал дългата пушка зад себе си, близо до крака.
— Спри на място! — извикал той, когато конниците приближили на двайсет крачки.
Двамата здравеняци и белокосият младеж не обърнали внимание на командата и смушкали с пети конете, които продължили ходом. Онзи, дето приличал на проповедник, свърнал към края на пътя, обръщайки коня си така, че тялото му скривало късата карабина „Спенсър“ в калъфа до коляното му. Другарите му спряли пред стареца.
Последвало бързо движение и някой изкрещял.
Старецът измъкнал пушката иззад гърба си и с едно мигновено движение я тикнал под брадичката на единия здравеняк. Била стара ловна пушка. Ударникът бил запънат, а цевта — широка колкото отвор на стъклена чаша. Струйка кръв потекла по шията на мъжа и изчезнала под яката на ризата му.
Другият мъж и младежът погледнали към малката нива с купчина посивял миналогодишен царевичак досами гората. Те се усмихнали, като че от гората излязъл някакъв смешен палячо.
Старецът казал:
— Ти там до оградата! Знам кой си. Ти си Тийг. Ела насам.
Тийг не се помръднал.
— Е, не ме ли чу?
Тийг седял на коня и се хилел, но очите му приличали на студено, добре почистено огнище.
— Тия негри твои ли са? — попитал старецът.
— Не ги знам. Но не са мои. Не бих ги взел дори без пари.
— Чии са тогава?
— Свои си, предполагам — отвърнал Тийг.
— Ела при нас.
— Не, ще си почина тук, край гората.
— Ядосваш ме и май ще вкарам куршум в нечий задник — казал старецът.
— Имаш само една цев обаче.
— Тая пушка си знае работата, не бой се.
Старецът направил няколко крачки назад, докато решил, че тримата пред него са в обсега на оръжието му и казал:
— Слезте от конете и застанете един до друг.
Всички, освен Тийг, се подчинили. Конете останали на мястото си. Юздите им се свлекли до земята. Ушите им щръкнали напред, сякаш наблюдавали нещо безкрайно интересно и забавно. Мъжът с раната, на име Байрън, я допрял с пръст, погледнал кръвта и избърсал ръката си в края на ризата. Другият, Ейрън, стоял с наклонена на една страна глава и изплезил розовото връхче на езика си, внимателно наблюдаваше какво става. Белокосият младеж потъркал сините си очи и заоправял дрехите си, като че току-що е станал от сън. После с дълбок интерес се вгледал в нокътя на левия си показалец. Нокътят бил оставен да порасне почти колкото самия пръст, както правели мнозина, за да си гребват с него масло или мас и за други подобни цели.