Здрачът около Ейда и Руби се сгъсти, като че нахлуващият откъм реката мрак бе започнал да се излива към небето. Фантастичният разказ на Руби за чаплата като начало и корен напомни на Ейда за историята, която Монро й бе разправил малко преди да умре. За това как е ухажвал майка й. За да запълнят времето, докато вървят в настъпващата вечер край реката, Ейда я преразказа на Руби.
Ейда знаеше, че Монро и майка й са се оженили сравнително късно — той на четиридесет и пет, тя на трийсет и шест. Знаеше също, че не бяха живели дълго заедно. Но не знаеше нищо за историята на ухажването и женитбата им, приемайки, че тя е била логично следствие на някакво спокойно приятелство, на онзи вид връзки, които често възникват между старите ергени и застаряващите моми. Предполагаше, че появата й на бял свят е плод на някакво зле пресметнато действие.
Така беше до онзи следобед през зимата преди смъртта на Монро. Цял ден бе валял мокър сняг. Снежинките се топяха, щом докоснеха земята. Ейда и Монро седяха край огъня. Ейда му четеше нова книга — „Житейско поведение“26. Монро от години следеше с жив интерес всичко, публикувано от мистър Емерсън, и този ден за пореден път се убеди, че Емерсън, макар и вече на възраст, е малко по-краен в духовните си възгледи, отколкото е нужно.
Щом навън взе да притъмнява, Ейда затвори книгата. Монро изглеждаше уморен, блед, с хлътнали очи, които изучаваха огъня, превърнал се в бавно тлееща жар почти без пламък. После каза:
— Никога не съм ти разказвал как се ожених за майка ти.
— Не си — съгласи се Ейда.
— Напоследък често си мисля за това. Не знам защо. Ти не знаеш, че срещнах майка ти, когато тя беше едва на шестнайсет, а аз — на двайсет и пет.
— Не знам — каза Ейда.
— Да, така беше. Когато я видях за пръв път, помислих, че е най-прекрасното създание на света. Беше през февруари. Мрачен и студен ден, с лек ветрец откъм океана. Бях излязъл да пояздя. Неотдавна си бях купил един огромен хановърски жребец. Седемнадесет педи и нещо. Гърдите му бяха с цвят на яспис. Леко накуцваше, но това не му пречеше. Галопът му бе нещо прекрасно — сякаш плаваше. Бях го изкарал извън Чарлстън, по пътя към Мидълтън край Ашли. После реших да се върна през Ханахън. Беше дълга езда. Конят се запени, въпреки студа, а аз бях гладен и вече мислех за вечеря. Беше се стъмнило. Стигнахме до покрайнините на града.
Приближихме до някаква къща, нито скромна, нито богаташка. Имаше широка веранда със стари палми в двата края. Беше твърде близо до пътя за моя вкус. Прозорците й бяха тъмни. През двора течеше вода. Реших, че няма никой и слязох от коня, за да го напоя. Откъм верандата долетя женски глас:
— Първо трябва да поискате разрешение.
Жената очевидно седеше сама на пейка под прозорците. Свалих шапката си и казах:
— Извинете ме.
Тя излезе от сянката, тръгна по стъпалата и се спря на най-долното. Беше облечена в сива вълнена зимна рокля, с черен шал на раменете. Косата й беше черна като гарваново крило. Очевидно бе я сресвала, защото падаше разпусната почти до кръста, а в ръка държеше гребен с кокалена дръжка. Лицето й бе бледо като мрамор. В нея нямаше нищо, което да не е черно, бяло или с отсянка на едното или другото.
Въпреки съвсем обикновените й дрехи останах зашеметен. Никога не бях виждал подобна жена. Не мога да опиша с думи колко красива ми се стори. Можах само да кажа:
— Извините ме още веднъж, госпожице.
Метнах се на коня и си тръгнах, омагьосан и объркан. Решението ме връхлетя по-късно през нощта, след като бях вечерял и си легнал: това е жената, за която искам да се оженя.
На другия ден се заех с ухажването с цялата упоритост и търпение, на което бях способен. Най-напред събрах информация. Открих, че името й е Клеър Дешо. Баща й — французин — се занимаваше с търговия с родната си страна — внасяше вино и изнасяше ориз. Бе заможен, може би дори доста богат. Уредих си среща с него в склада му на пристанището край Купър. Влажно и мрачно място, което миришеше на река. Беше пълно с дървени каси с бутилки вино, хубаво и евтино, и чували с ориз. Запозна ни моят приятел Асуел, който бе имал вземане-даване с Дешо преди време. Дядо ти бе нисък, набит човек. Пълен. Маниерите му бяха прекалено френски за мен, ако ме разбираш какво имам предвид. Нито ти, нито майка ти приличате на него.
Споделих намеренията си още в самото начало: че искам да се оженя за дъщеря му и моля за неговото одобрение и съдействие. Предложих да му предоставя препоръки, счетоводни книги и каквото трябва, за да се убеди, че съм добра партия. Виждах как обмисля. Подръпваше папийонката си. Въртеше очи. Отиде в ъгъла да се съветва с Асуел. Като се върна, протегна ръка и каза: