При такова голямо отклонение от отвеса дори да налееш чаша уиски от бутилката бе трудна задача. Когато Инман се опита да го направи, не улучи чашата и намокри върховете на ботушите си. Когато най-после успя да напълни чашите и понечи да сложи чашата си на масата, забеляза, че около всяко място за хранене са заковани летви, за да задържат чиниите и чашите да не се плъзгат по наклона.
Вийзи взе чашата си и тръгна нагоре-надолу из стаята. Изведнъж му хрумна нещо.
— Можем да изправим къщата с лостове! — каза той.
Лостовете явно не му излизаха от ума, като че бе открил механизъм, способен да се справи с всички задачи, стоящи пред човека. Пъхни лост под онова, което е криво, и готово — светът ще застане на мястото си.
— Може — каза Джуниър. — Но къщата си стои така от толкова време, че вече сме свикнали. Ще ни се струва странно да живеем в къща без наклон.
Пийнаха още малко. Алкохолът бързо завъртя главата на Инман, защото от оскъдната вечеря насам не бе ял нищо освен рожковите. Вийзи бе още по-зле заради стомаха си. Седеше с изкривена под невъзможен ъгъл глава и гледаше в чашата си.
След малко в стаята влезе момиченце на осем-девет годинки. Беше слабо дете, с тънки глезени и крехки рамене. Кожата му беше с цвят на каймак, косата — кестенява, падаща почти до кръста на ситни букли. Инман рядко бе виждал по-красиво момиченце.
— Майка ти в къщи ли е? — попита Джуниър.
— Да — отвърна момиченцето.
— Къде е?
— Отзад. Беше там преди малко.
Вийзи вдигна очи от чашата си и разгледа детето. После каза на Джуниър:
— Виждал съм бели деца и с по-тъмна кожа. Колко негърска кръв има в нея, според теб?
— Колкото и да е, все едно. Негърче е и това си е — отвърна Джуниър.
Вийзи внезапно се изправи и клатушкайки се, тръгна към леглото. Легна и заспа.
— Как се казваш? — попита Инман.
— Лула.
— Не, не е Лула — обади се Джуниър. Той се обърна към момиченцето и го погледна свирепо. — Кажи си името.
— Мама казва, че е Лула — отговори то.
— Да, ама не е. Това е галеното ти име, което ти е измислила майка ти. Но тук аз кръщавам! Казваш се Частити27.
— И двете са хубави — каза Инман.
— Не — възрази Джуниър. — Моето е по-добро, тъй като напомня каква уличница е майка й.
Той допи чашата си и каза:
— Ела.
Без да се обръща, за да види дали Инман го следва, той излезе на верандата и седна на люлеещ се стол.
Инман слезе в двора и вдигна глава, за да погледне небето. Свечеряваше се и слабата светлина падаше косо. На източния небосклон се виждаше част от луната и маякът на Венера. Въздухът бе сух и студен и Инман вдиша дълбоко. Мирисът му го подсети, че есента наближава. Въздухът му каза, че колелото на сезоните се е завъртяло още веднъж.
— Лила — извика Джуниър.
След минута иззад ъгъла на къщата се появи млада жена, която седна на стъпалата на верандата между Инман и Джуниър. Тя вдигна колене и огледа Инман с любопитство. Беше с руса коса и налят ханш. Беше облечена в памучна рокля, толкова тънка и избеляла от пране, че през тъканта с цвят на пергамент се виждаха веничките по кожата й. Върху роклята все още личаха щамповани цветя, но бяха толкова избледнели, че това, което бе останало, повече приличаше на знаци от някакво руническо писмо.
Девойката беше пълничка. Долната част на белите й бедра бе напълно открита на мястото, където роклята падаше на стъпалата. Очите й бяха с цвят на метличина. Ходеше с несресана коса. Краката й бяха голи и изподраскани и в нея имаше нещо толкова странно, че Инман се улови мислено да докосва калните пръсти на едно от закръглените й стъпала, за да провери дали наистина са пет. Джуниър извади от джоба си лула от царевичен кочан с глинен мундщук. Напълни я от намачкана кесийка с тютюн и я пъхна в ъгълчето на устата си. После подаде кесийката на Инман с думите:
— Биволска кожа. Човек не може да измайстори по-хубава кесия от направената от Бог. Чрез тези неща Той проверява дали се задоволяваме с онова, което ни дава, или го отхвърляме и се опитваме да сътворим нещо по-добро със собствените си несъвършени оръдия. Огънче! — обърна се той към девойката.
Тя се сепна, стана на крака, пооправи роклята си, влезе вътре и се върна с тлеещ въглен. Наведе се, за да го сложи в лулата, като при това обърна задника си към Инман. Тънката рокля се бе събрала в пролуката между бедрата и ги обгръщаше толкова плътно, че той различи вдлъбнатината в стегнатите мускули на бутовете й и двете трапчинки над мястото, където гръбнакът се съединяваше с тазовата кост. Цялата й анатомия бе пред очите му и Инман се оказа лице в лице с този непознат му, макар и не съвсем недружелюбен, образ.