След това чужденецът си тръгнал. Хората го гледали как се отдалечава и започнали да обсъждат предимствата на отправената им покана. Едни мислели, че е техен спасител, други — че е измамник. В крайна сметка решили да приемат. Отишли в града и там всички останали седем дни да постят — пиели само по няколко глътки вода всеки ден. Всички, с изключение на един мъж, който се измъквал тайно всяка нощ, докато останалите спели. Отивал до дома си и ядял пушено еленско месо, после се връщал преди разсъмване.
На сутринта на седмия ден хората тръгнали през Датсуналасгуний към Шайнинг Рокс. Пристигнали точно по залез. Скалите били бели като снежни преспи, а когато хората застанали отпред, там се отворила пещера, която стигала чак до сърцевината на планината. Вътре обаче било светло. В далечината, навътре сред планинските недра, видели открито пространство. Река. Тучна долина. Обширни житни ниви. В долината — град с къщи, наредени в дълги редици и кметство на един висок хълм, а пред него — площад и танцуващи хора. Чувал се лек звук на барабани.
Последвал гръм. Силни трясъци и грохот. Небето притъмняло и светкавици падали около хората. Всички треперели, но единствено мъжът, който бил ял еленско месо, обезумял от страх. Изтичал към входа на пещерата и изревал бойния вик и когато го направил, светкавиците престанали, а гръмотевиците постепенно се отдалечили и скоро заглъхнали някъде на запад. Хората се обърнали да ги проследят. Когато погледнали отново скалата, пещерата я нямало, пред тях отново проблясвало каменното лице на бялата скала.
Тръгнали покрусени обратно към Кануга и мислите на всички били във видението от планината. Скоро предсказаното от чужденеца се сбъднало. Земята им била отнета, прогонили ги в изгнание; малцина останали да се борят, ала скрити сред чукарите, в постоянен страх, преследвани като диви животни.
Когато Инман свърши, Ейда не знаеше какво да каже и единственото, което можа да измисли беше:
— Е, в това със сигурност имаше доста автентичен фолклор.
Веднага съжали за думите си, защото очевидно за Инман историята имаше много по-дълбоко значение, макар тя да не знаеше точно какво.
Той я погледна и понечи да каже нещо, но после се спря и се загледа в потока. След минута рече:
— Онази старица изглеждаше по-стара и от Господ и докато ми разказваше това, от безизразното й око капеха сълзи.
— Но ти нали не мислиш, че е истина?
— Мисля, че е можела да живее в по-добър свят, а вместо това е станала скитница, принудена да се крие из храсталаците.
Никой не знаеше как да продължи разговора и Инман каза, че е време да тръгва. Хвана ръката на Ейда и я докосна леко с устни, после я пусна.
Само след няколко крачки обаче се обърна и я видя да тръгва към къщи. Прекалено бързо. Дори не бе изчакала да се скрие зад завоя.
Ейда се сепна, спря и се обърна да го погледне. Вдигна ръка да помаха, но осъзна, че той е още прекалено близо и жестът не е подходящ, така че свали ръка тромаво и прибра един кичур коса в кока си, сякаш това е била причината за жеста.
Инман спря и я погледна:
— Можеш да се прибираш, не е нужно да стоиш да гледаш как се отдалечавам.
— Знам.
— Очевидно не искаш.
— Просто не виждам с какво ще помогне.
— Това кара някои мъже да се чувстват по-добре.
— Не и теб — отвърна Ейда, като безуспешно се опита да звучи развеселено.
— Не и мен — сякаш направи усилие да изпробва тази идея Инман, да види дали ще издържи проверката на реалния свят.
След миг свали шапка, прекара пръсти през косата си и доближи един пръст до челото си за поздрав.
— Не, права си, не и мен. Ще се видим.
Тръгнаха всеки по пътя си, този път, без да се обръщат.
Същата нощ обаче Ейда не се чувстваше толкова смела по отношение на войната и заминаването на Инман. Следобедът беше мрачен, предшестван от кратък дъжд преди залез. Веднага след вечеря Монро се затвори в кабинета си да работи часове наред над проповедта за идната неделя. Ейда седеше сама във всекидневната на светлината на една свещ. Почете малко от последния брой на „Норт Американ Ривю“28 и когато това не успя да разсее мислите й, започна да разглежда старите броеве на „Дайъл“29 и „Садърн Литерари Месинджър“30. После седна на пианото и подрънка известно време. Когато спря, се чуваше единствено далечният звук на потока, от време навреме някоя капка от стряхата, крякането на жаба, което скоро замлъкна и къщата се умълча. От време на време се чуваше приглушеният глас на Монро, изпробваш благозвучието на новосъчинените фрази. В Чарлстън по това време на нощта се чуваха ударите на вълните по бетона, шумоленето на палмови листа на вятъра; дрънченето на железните колела на каретите и тропота на конски копита, които тиктакат в неравномерен ход. Гласовете на излезлите на разходка хора и търкането на кожените им обуща по калдъръма на осветените улици. В тази долчинка сред планината обаче Ейда чуваше как ушите й свистят от липсата на други звуци. Толкова беше тихо, че тя започна да си въобразява, че усеща болка в челото си. А тъмнината навън не би могла да е по-наситена дори ако стъклата бяха боядисани в черно.
28
Едно от водещите литературни списания на Америка за 19 и 20 век, основано в Бостън през 1815 г. — Б.ред.
29
Списание, излизало между 1840 и 1844 г., свързано с трансцендентализма — трибуна на автори като Емерсън, Торо и др. — Б.ред.
30
Списание, основано в Ричмънд през 1834 г., на следващата година негов редактор става Едгар Алън По. — Б.ред.