Мислите й се лутаха в празнотата. Няколко неща от тази сутрин не й даваха мира и не на последно място това, че не бе проронила нито сълза. Също и че не бе изрекла онова, което хиляди жени — омъжени и не — казват на заминаващите мъже и което повече или по-малко се свежда до това, че ще ги чакат.
Тревожеше я въпросът на Инман. Как ли би реагирала, ако получи вест за смъртта му? Не знаеше, макар че възможността това да се случи бе надвиснала в мислите й по-мрачна, отколкото бе очаквала. Не можеше да си прости и това, че толкова грубо се бе изсмяла на историята му, че не й бе стигнал мозъкът да проумее, че не става дума за старицата, а за неговите собствени страхове и желания.
Като цяло трябваше да признае, че не се представи никак убедително. По-скоро бе безмилостна и коравосърдечна. А не такова бе намерението й. Наистина, такова отношение понякога е от полза. То е незаменимо, когато се налага да накараш хората да те оставят на мира. Но този път бе прибягнала до него по навик и то в най-неподходящия момент. Сега съжаляваше. Страхуваше се, че ако не поправи стореното, то ще се загнезди в нея, ще закоравее и един ден ще се събуди, замръзнала като дрян в януарски студ.
Онази нощ не спа добре, непрестанно се въртеше във влажното и студено легло. По-късно запали свещ и се опита да почете от „Студеният дом“31, но не можа да се съсредоточи. Искаше й се да има опиум. По някое време, дълго след полунощ, прибягна до облекчението на всяка жена — девойка, стара мома, вдовица. Когато беше на тринайсет, прекара цяла година, тревожена от мисълта, че единствено тя е открила това удоволствие или че само тя е способна на него, поради някаква уродливост или разврат. Ето защо изпита голямо облекчение, когато братовчедка й Луси, по-голяма от нея с няколко месеца, я просвети по въпроса за самотната любов. Шокиращото мнение на Луси беше, че погледната като навик, по разпространеност тя се нарежда почти до дъвченето на тютюн и пушенето на лула, което означаваше, че може да се смята за повсеместна. Ейда заяви, че това е безкрайно долно и цинично. Луси обаче не отстъпи от мнението си и продължи да говори почти безсрамно за това, което Ейда смяташе за мрачна мистерия, породена от толкова голямо отчаяние, че човек без съмнение на сутринта се събужда със срамно петно на лицето. Нито гледището на Луси, нито изминалите години, бяха променили отношението на Ейда по този въпрос.
В онази трескава нощ картините, които минаваха пред очите й, нежелани и нереални, бяха с образа на Инман. И тъй като познанията й по анатомия до голяма степен бяха хипотетични — основани единствено на различни животни и бебета, също и изумителните италиански статуи — най-ясни бяха образите на пръстите, китките и предмишниците му. Всичко останало беше измислица и следователно сенчесто и без истинска форма. Лежа будна до зазоряване, все още изпълнена с желание и безнадеждност.
На следващия ден обаче се събуди ведра и твърдо решена да поправи грешката си. Денят беше ясен и по-топъл и Ейда каза на Монро, че иска да излезе да се разходи, като много добре съзнаваше къде отиваха всеки път, когато той държи юздите. Той накара работника да впрегне Ралф в кабриолета и след час вече бяха в града. Отидоха в градската конюшня, където изведоха коня от впряга, завързаха го до една ясла и му дадоха половин мяра овес.