На улицата Монро потупа всички джобове на панталона, жилетката и палтото си, докато намери портфейла с парите. Извади малка монета от двайсет долара и я подаде на Ейда, сякаш беше петаче. Предложи й да си купи нещо хубаво — дрехи или книги — и след два часа да се срещнат отново при конюшнята. Ейда знаеше, че той отива да намери своя стар приятел, лекаря, с когото ще си говорят за писатели, художници и прочее, освен това междувременно ще изпие малка чаша уиски или голяма чаша червено вино и ще закъснее за срещата точно с петнайсет минути. Тя отиде в книжарницата и без да се замисля купи партитурите на няколко нови песни от Стивън Фостър, певец, за когото мненията им с Монро дълбоко се различаваха. Сред книгите погледът й се спря на три тома творби на Тролъп32. Нямаше особено желание да ги чете, но първо видя тях. Помоли да опаковат покупките и да ги изпратят към градската конюшня. После отиде при търговеца на платове и набързо си купи шал, чифт ръкавици от биволска кожа и кафяви боти. Тях също опаковаха и изпратиха. Излезе на улицата, видя колко е часът и установи, че е успяла да се справи с пазаруването за по-малко от час.
С ясното съзнание, че онова, което прави е повече от непристойно, тя свърна в уличката между адвокатската кантора и ковачницата. Изкачи откритото дървено стълбище до площадката пред стаята на Инман и почука.
Инман тъкмо лъскаше единия си ботуш и когато отвори вратата, той все още беше надянат на ръката му. Не носеше сако, а ръкавите на ризата му бяха навити чак до над лакътя.
Очевидно това бе последното място, където очакваше да я види и това си личеше от изписаното по лицето му изумление. Сякаш не знаеше какво да каже, а идеята да я покани да влезе, не беше сред възможните варианти. Вдигна показалец, за да посочи, че му трябва известно време. Един момент. После затвори вратата и остави Ейда навън.
Онова, което бе успяла да види от стаята, бе доста потискащо. Малка, с един-единствен малък прозорец на отсрещната страна, но и от него се виждаха единствено гредите и дъските на магазина отсреща. Мебелите се състояха от тясна желязна рамка за легло, ракла, на която имаше леген с вода, обикновен стол и писалище, както и няколко книги в чанти. По-скоро килия. По нейно мнение, доста по-подходящо за монах, отколкото за някой, когото би определила като свой обожател.
Както Инман бе отбелязал с пръст, вратата скоро се отвори. Той беше спуснал ръкавите на ризата си, беше си сложил шапка и сако. Обул беше и двата ботуша, макар че единият беше кафяв и кален, а другият черен като мазен капак на печка. Изглежда, беше си посъбрал и мислите.
— Извинявай. Бях изненадан.
— Надявам се не неприятно.
— Напротив, много приятно — но нищо в изражението му не потвърждаваше казаното.
Излезе на площадката, подпря се на парапета и кръстоса ръце. На слънцето шапката хвърляше сянка върху лицето му, така че нищо от устата нагоре не се виждаше. Последва дълго мълчание. Той погледна към вратата. Беше я оставил отворена. Ейда предположи, че му се ще да я беше затворил, но в момента не можеше да реши кое е по-лошо: неудобството да направи две крачки и да я дръпне или рязката интимност, която създават зейналата врата и тясното легло.
— Исках да ти кажа — започна тя, — че според мен нещата вчера не завършиха както трябва. Не както бих искала. Не по начин, който ме задоволява.
Челюстта на Инман се стегна, сякаш някой бе издърпал невидимо въже в него.
— Мисля, че не разбирам за какво говориш. Бях тръгнал нагоре по реката да се сбогувам с Еско и Сали. Когато стигнах до пътя към Блек Коув, реших, че не е зле и с теб да се сбогувам. Така и сторих. По мое мнение беше задоволително.
Ейда не беше свикнала да не приемат извиненията й и първата й мисъл беше да се обърне, да слезе по стълбите и да забрави за Инман завинаги. Вместо това каза:
— Може никога вече да не се видим и не смятам да оставя този коментар да замести истината. Макар да не си признаваш, ти дойде с определени очаквания, които не се оправдаха. До голяма степен, защото действах в разрез със сърцето си. Ако имах възможност да върна времето, бих постъпила различно.
— Уви, никой от нас не може да върне времето. Постепенно изтриваме онова, което не ни допада и оставяме само спомени, които ни харесват. Просто продължаваме напред.
Той продължаваше да стои с кръстосани ръце. Ейда протегна ръка и докосна ръката му. Хвана маншета, който се подаваше изпод сакото, и го задърпа, докато ръцете му се разтвориха. Докосна дланта му и проследи с пръст извивките на вената му от пръста до китката. После разтърси китката и я стисна силно. Докосването до него я накара да се запита какво е усещането от останалата част от тялото му.
32
Антъни Тролъп (1815–1882) — английски романист, отличаващ се с голяма продуктивност. — Б.ред.