Ударих с ножа по пода. Отчаяно, почти сигурен, че ще се счупи или ще отскочи и аз ще полетя към тавана. Но стоманата влезе в покритието и се заби здраво. Снижих се към пода и погледнах през рамото си.
Аларите се приближаваха. Разклатих острието, извадих го и го забих по-нататък. Отново се снижих. Като оставях във въздуха яркочервени кълбенца — капките кръв, откъсващи се от изподраното ми лице — аз се придвижвах към кораба.
Аларите зад гърба ми зашумоляха, съобразили, че жертвата им се изплъзва.
Това безумно преследване не беше дълго, но на мен ми се стори цяла вечност. Когато до кораба оставаха десет крачки, корпусът му потрепна и започна да се разтваря като цвете. Един от аларите вече беше почти до мен и при поредното забиване на ножа в пода аз не си направих труда да се снижавам, а направо се отблъснах от него, насочвайки полета си към кораба. Ножът едва не остана в пода, но в последния миг успях да го измъкна и полетях над пода с премятане.
Аларите започнаха да скачат подире ми.
Не бях изчислил добре траекторията. Носех се нагоре и разбрах, че ще прелетя над кораба, без да имам сили да се хвана, и ще се забия в стената. Това щеше да е краят.
Но в мига, в който се превъртах над отворената кабина, нещо плавно ме издърпа надолу. Всичко застана на мястото си, гравитацията отново се беше появила. Не в целия хангар, а само над кораба. Паднах с вик право в широкото меко кресло, пред извивката на пулта. Куполът над кабината започна да се затваря.
Тласък — и в съседното кресло падна алар. Запищя и се хвърли върху мен. Измлатих го със съда, и докато съществото беше зашеметено, го изхвърлих през затварящия се купол. Още няколко алари се хвърлиха към кораба в напразен опит да успеят да проникнат вътре. Метнах по тях съда, и славното ми нощно гърне, изплъзвайки се от шнура, се върна при създателите си. Чак ми стана жал за този така неочаквано помогнал ми предмет.
Куполът се затвори и ме изолира от хангара. Вътрешната му повърхност веднага блесна с матова бяла светлина. Поех си шумно въздух, облягайки се назад в креслото. Независимо от всичко, това явно си беше моят кораб. Ненапразно ме беше пуснал и се бе затворил под носовете на враговете. За известно време бях в безопасност.
Глава 2
Бягството, срещата с експертите, битката — всичко това приказно ме обогати. Сега знаех толкова много неща — оръжията, безтегловността, гравитацията, раните и кръвта. Съзнанието попиваше новите понятия, изпълваше ги със смисъл.
Но корабът, моят кораб — той не извикваше нищо в него.
Може би това, че в кабината има две кресла, не е случайно? А ако не съм пилот? И приятелят ми, който умее да управлява кораба, е загинал?
Огледах с ужас зигзагообразния пулт. Множество разноцветни светлинки-индикатори. Прекалено нагъсто групирани и дребни — очевидно предназначени за обхващане с бегъл поглед, а не поотделно. Два овални екрана.
И по две вдлъбнатини в пулта пред всяко кресло, по две фунии, пълни с мастна сребриста течност.
Спокойно, корабът трябва да може да се управлява по някакъв начин. Индикаторите и екраните — това са системи за извеждане на информация. Кое може да е устройство за въвеждане?
Протегнах ръка и докоснах с върха на пръстите сребристата течност. На допир беше по-скоро някакъв гел, колоидна маса. Еластична и в същото време разтваряща се под пръстите…
Мушнах ръце във фуниите. Дланите ми сякаш попаднаха в топли меки ръкавици.
Приветствам те на борда, капитане…
— Кой си ти? — възкликнах аз. На глас, макар че чух думите само в съзнанието си. В тях имаше не повече емоции, отколкото на страница с математически формули. И все пак гласът беше на нещо живо.
Твоят борд-партньор. Корабът е готов за старт. Енергийните ресурси са възстановени.
— Не помня нищо — прошепнах аз. — Има ми нещо… на паметта…
Възможни причини за амнезията — разпит с използване на разрушаващо ментоскопиране, истеричен шок, задействане на психоблокировка.
— Кой си ти?
Твоят борд-партньор. Изкуствена система за управление на кораба.
— Кой съм аз?
А на този въпрос, колкото и да е смешно, компютърът не отговори веднага.
Капитанът на кораба — Ник Ример. Пилот от Групата за далечно разузнаване. Прогресор16 трети клас. Регресор първи клас. Кавалер на Ордена на славата трета степен. Право на свободно търсене и вземане на важни решения.
— Ник Ример? Това ли съм аз?
Ти си.
Оказа се, че не е необходимо да говоря на глас, за да ме чуе корабът. Ник Ример…
Ни най-малък отклик в съзнанието. Пустота. Мрак.
16
Тук и по-нататък в романа Лукяненко използва много термини и реалии от поредицата за бъдещето на човечеството на братя Стругацки, с която влиза в полемика. — Бел.прев.