Олга Ларионова
Сътворението на световете
Младите — Макалей, Похенпол, Споришев и Хори Хе — бяха застанали в кръг, с ръце връз раменете на съседа си, и очаквателно гледаха надолу. Анохин стоеше по-настрани, в ъгъла на квадрата, и също гледаше надолу. Инглинг, командирът на отряда, отмерено крачеше около централната група и от чиста солидарност също гледаше надолу — той не усещаше нищо. Фантазират младежите — и толкова.
— Е, и какво?
— Аз съм тъп и невъзприемчив — каза Макалей. — Просто ми е дяволски хубаво.
— Имаш чувството, че покрай тялото ти се плъзгат някакви прохладни струйки… — Похенпол блажено потръпна. — Като аеродинамичен душ. Бликащ нагоре.
— Това е мирис без мирис — поде Хори Хе. — Изпълва душата с аромата на очакването…
— Това, разбира се, е доста вярно — както винаги смутено промълви Веня Споришев. — Но всичко това са странични ефекти. А в основата им лежи много мощно излъчване, не мога да кажа какво, не намирам аналози нито на Земята, нито на други планети… Освен това имам усещането… Кирил Петрович, елате при нас!
Анохин учудено вирна сивеещата си брада и тръгна послушно като робот. Него и Геир Инглинг ги смятаха за старци.
Споришев и Хори Хе се пуснаха и му направиха място.
— Стана по-силно, усещате ли? — тихо каза Веня.
— Командире, елате тук и вие! — викна Макалей.
Геир се промуши под ръцете им и се озова в центъра на кръга. Във въздуха се разля ароматът на цъфтяща вишна.
— Виж ти! — каза Геир. — Кой смяташе, че това е мирис без мирис? Плочата благоухае като градината на японските императори!
— Да изтанцуваме ли едно сиртаки? Условията са налице… — Макалей се разлудя от радост, че нарекоха планетата с неговото име. Земя на Макалей. Като мак и алея. Макова алея.
— Плочата няма нищо общо с това — каза Веня Споришев. — Тук всяко камъче, всяка пукнатинка изпускат лъчения. А на това място сякаш има фонтан, но той е по-надълбоко, под плочата. Може би затова и те са я домъкнали, за да отбележат мястото?…
— Даа — поклати глава командирът, — много бих искал да зная кои са тези „те“ и преди колко века са домъкнали тук тази плоча. Пък защо — това вече не е толкова важно.
Всички мълчаха, защото, естествено, не по-малко от командира искаха да разберат кой и кога е бил тук и дали изобщо е имало посещение? По-скоро — имало е… толкова привлекателно е всичко в този скоро възникнал мъничък свят, намиращ се някъде в началото на камбрийската ера. Разсъмването тук беше незабравимо — всъщност то продължаваше от изгрев до залез слънце. Розовото светило обагряше белите скали над морето в пастелни тонове, а съцветията на лилиите едва по обед придобиваха своя снежнобял цвят.
— Блажен е онзи, който стъпи на Земята, когато почва пролетен цъфтеж… — замислено процитира Хори Хе може би себе си, може би някого от класиците. — Само гдето тук сега не е пролет. Аз пресметнах: сега е краят на лятото. Вярно, ни кацнахме в субекваториалната зона и корабният компютър даде средногодишни колебания в температурата в границата между дванайсет и петнайсет градуса, но все пак поведението на тукашната флора ми се струва нетипично…
Обратният път към лагера не беше толкова лесен, както изглеждаше на пръв поглед, така или иначе никой не прояви желание да продължи разговора по пътя. Камъните, причудливо нахвърляни по този стръмен шестстотинметров склон, за две денонощия се бяха покрили с пяна от лилаворозов лишей и истинска мъка бе да се върви по тази пенеста маса, съставена от милиарди миниатюрни нишки и зрънца.
Към средата на склона видяха още две плочи с чужд произход — лишеят упорито ги заобикаляше. И двете плочи бяха пропукани… Макалей само изхъмка — та тях не ги ловеше нито геоложко чукче, нито лазерен резец. Хори, най-лекият и подвижен от всички, ги бе изпреварил и вече шеташе в лилавата сянка, хвърляна от „Харфагър“ — подреждаше масата. Най-сетне и останалите скочиха от последната тераса на равната площадка, избрана за лагеруване, и смъквайки комбинезоните, се стълпиха край ручея. Струята падаше от височината на човешки бой и образуваше естествен душ. Водата беше топла и газирана, подобно на нарзан, а на дъното на малкия улей, който тя бе издълбала през дългите години на непрекъснато падане, голяма зелена жаба лениво мърдаше лапи. От време на време тя отваряше уста и Похенпол твърдеше, че казва „Bon appetit“. От това не следваше, че аборигените вече бяха усвоили френски език — това не беше животно, а комплекс измервателни уреди. Докато жабата беше зелена, водата можеше да се пие; промяната към жълто говореше за това, че става само за технически нужди, а червеният цвят забраняваше дори да се приближават към нея.