— Все така — всичките му притеснения за Рейко отново го връхлетяха. — Не иска да ми каже какво се е случило, докато е била в плен. Спомена ми само някои общи подробности за това, как са се отнасяли с тях. Дори не знам как е успяла да ги изведе от двореца. А и цялото й тяло е в синини. На вас каза ли нещо?
Съдията Уеда поклати глава.
— Но аз имам своите подозрения — каза Сано.
В съзнанието му отново изникна сцената в стаята на краля дракон с намачканото легло и женската долна роба до него. Питаше се как ли Рейко бе научила къде да открият краля дракон, какво ли бе сторила от отчаяние или по принуда. Не желаеше да си мисли за онова, което е могло да се случи между един мъж и една красива, похитена от него жена. Гняв, ревност и безпомощност се смесваха в него като вряща сплав от разтопени метали.
Загриженото изражение на съдията Уеда показваше, че той се досеща за посоката на мислите му.
— Би ли приел един съвет?
Сано въздъхна:
— Да, моля.
— Дай й време да ти открие сърцето си, но разбери, че е по-добре някои тайни да си останат неразгадани. Не забравяй, че духът й ти е верен както винаги. Не съди за нея по онова, което й е сторил някакъв безумец. Не му позволявайте да ви раздели, когато имате най-голяма нужда един от друг.
Сано бе признателен за мъдростта на този съвет, който уталожи порива му да предизвика бързото разрешаване на проблема.
— Благодаря ви, съдия Уеда.
Сбогува се доволен, че засега не му се налагаше да постави ребром въпроса на Рейко, тъй като му предстоеше и друг конфликт, който застрашаваше една връзка, почти толкова важна за него, колкото и бракът му.
В имението на дворцовия управител Янагисава слънчевите лъчи заливаха с пъстрота градината, потънала в тучна зеленина, типична за разгара на лятото. Но въздухът бе замъглен от дима на погребални клади. Окапалите листа по застланите с чакъл пътеки и повехналите цветове на лилиите вещаеха края на сезона. Пронизителното цвърчене на пикалите звучеше като неспирно предупреждение.
Госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко стояха отвън пред личните помещения хванати за ръце. Двете надничаха през потъналите в листа клони на едно сливово дърво към дворцовия управител, който бе застанал на верандата с вперен в далечината мрачен поглед. Откакто се бяха прибрали у дома, госпожа Янагисава виждаше за първи път съпруга си. След нападението на острова на краля дракон и по време на пътуването до Едо той не бе разменил с нея и дума. Безразличието му й причиняваше ужасна болка. Рейко бе казала, че похищението ще го накара да осъзнае любовта си към нея, но това не се бе случило. Как само я мразеше, че й бе внушила фалшиви надежди! Радваше се, че Рейко не се бе удавила, макар че й се щеше да бе станало другояче.
Иззад ъгъла на верандата се появи полицейският началник Хошина и се отправи към дворцовия управител. Кръвта на госпожа Янагисава кипна от омраза към този мъж, който й бе отнел съпруга и любовта му. Тя видя как дворцовият управител се напрегна, когато се обърна, за да посрещне Хошина. Двамата се поклониха един на друг и профилът на мъжа й се озари от радост, която пролича въпреки прикритието на величавата му поза.
— Добре си се завърнал — поздрави той сериозно Хошина.
Чертите на Хошина бяха застинали в скръбна маска.
— Дошъл съм да си прибера вещите — каза той.
Дворцовият управител се смръщи:
— Местиш ли се?
— Да.
Колкото и да не й се вярваше, че някой, удостоен с привилегията да се наслаждава на компанията на съпруга й, доброволно би се отказал от това, в гърдите на госпожа Янагисава разцъфна бурна радост. Все пак похищението бе довело до някаква облага и за нея.
— Но защо? — дворцовият управител бе видимо обезпокоен. — Случилото се не бива да те прогонва от дома ни. Трябва да знаеш, че не съм искал да те изоставя. Направих всичко, което бе във властта ми, за да те спася.
Хошина скръсти ръце.
— Вие ме накарахте да изстрадам най-ужасното унижение в живота си. Щяхте да ме оставите да умра.
— Би трябвало да разбираш, че сторих само онова, което бях длъжен — защити се дворцовият управител.
— Разбирам, че поведението ви се определяше от политическа целесъобразност — смекчи тона си Хошина.
— Тогава остани — настоя дворцовият управител. Той вложи цялото си умение да убеждава, което стопли гласа му, но Хошина не пое протегнатата му ръка.
— Не съм глупак, за да смятам, че няма отново да се отречете от мен, ако се наложи — заяви Хошина. — Предпочитам раздялата пред ужаса от очакването.
Дворцовият управител се втренчи в него стъписан.