— Първо ще пробваме там — каза той.
Тримата оставиха конете си до едно корито с вода и влязоха в лагера. Паянтовите бараки и шатрите бяха намерили подслон под големи кипарисови дървета. Тежката смрад на урина и фекалии от навесите на отходните места си съперничеше с вонята от близката конюшня. Мъже с груби обветрени лица бяха наклякали около горящия огън и си подаваха стъкленица със саке, докато готвеха храна в метални съдини. Здрави мускули издуваха дрипавите им кимона. Те отправиха изпълнени с подозрение погледи към Хирата и детективите.
— Търсим четири жени, вероятно придружавани от група мъже — каза Хирата, след което описа Мидори, Рейко, господарката Кейшо и госпожа Янагисава. — Да сте виждали някоя от тях, отговаряща на описанието?
— Зависи кой пита — отвърна най-едрият и измери Хирата с пронизващ хитър поглед. Кожата му изглеждаше синя, цялата нашарена с татуировки на крилати демони; изкривеният му нос и осеяното с белези лице говореха за живот, изпълнен с крамоли и сбивания. Хирата мислено го определи като главатаря на бандата в лагера.
Детектив Маруме подрънка монетите в кесията, окачена на пояса му. Главатарят придоби лукаво изражение.
— А-ха — рече той, кимайки. — Шпиони на Токугава. Сигурно търсите майката на шогуна и придворните й дами, дето ги отвлякоха на Токайдо?
— Не — отвърна Хирата, притеснен, че мъжът ги бе разпознал въпреки прикритието, което досега бе успяло да заблуди всички останали.
Главатарят не изглеждаше особено убеден.
— Щом казвате — той се поклони на Хирата с присмехулна вежливост. — Аз се казвам Горо и съм на вашите услуги — после се обърна към другарите си: — Да сте виждали тези дами?
Отговорът бе отрицателен, изразен със съжаление и съпроводен с поклащания на глава.
— А една или две жени, пътуващи с различни групи? — попита Хирата. Възможно бе похитителите да са се разделили, за да не бъдат разпознати. Но и този въпрос предизвика единствено отрицателни отговори.
— Да сте забелязали нещо необичайно? — продължи настойчиво Хирата. Видя, че Горо се усмихва самодоволно, и си даде сметка, че мъжът нарочно задържа информация и го разиграва. — Говорете! — заповяда той, без да може да сдържи гнева си.
Горо протегна ръка с дланта нагоре и размърда пръсти. Маруме взе да отброява монети в ръката му, докато Хирата го спря:
— Стига толкова. Сега говори!
Мъжът се ухили и мушна монетите в собствената си кесия, която висеше на кръста му.
— Онзи ден група самураи наеха мен и още няколко носачи да пренесем четири грамадни дървени сандъка — Горо очерта с ръце големина, достатъчна да побере човешко тяло.
Хирата бе обзет от вълнение.
— И какво имаше в сандъците?
— Не знам — отвърна Горо. — Самураите не казаха, а и аз не ги попитах. Но на капаците имаше изрязани дупки.
„За да могат затворените вътре да дишат“, реши Хирата.
— Самураите много бързаха — продължи Горо. — И ни платиха двойно повече от обичайното.
Както биха направили престъпници, които носят забранен товар — например четири отвлечени жени.
— И къде ви наредиха да ги отнесете? — попита Хирата.
— До Изу16. Самураите ни преведоха през главния път, прекосяващ Изу. Трябваше да тичаме, за да не изоставаме от тях. Само колко тежки бяха тия сандъци. Добре, че ги носехме по четирима. Иначе изобщо нямаше да издържим до края.
Сега Хирата разбра как похитителите бяха пренесли жертвите си въпреки закона, който ограничаваше движението на коли по Токайдо, спираше масово придвижване на войници, предотвратяваше възможни бунтове и изискваше товарите да се носят на ръце. Вероятно похитителите бяха завързали жените и бяха запушили устата им, а може и да ги бяха упоили, а след това скрили в собствения им багаж. Служителите, извършили огледа на местопрестъплението, не бяха забелязали липсващите сандъци, защото на пропускателните пунктове не се отбелязваше броят на претърсваните товари. Хирата заключи, че похитителите са пренесли сандъците по междуградския път, тръгвайки от мястото на похищението. Преминали са като обикновени пътници, защото в онзи момент престъплението все още не бе разкрито. При Хаконе са наели носачи, защото не са можели да се справят сами с тежкия товар и да се движат толкова бързо, колкото е било необходимо.