— Тръгнахме от тук следобед и след залез-слънце спряхме на едно кръстовище — продължи Горо — На мястото имаше параклис на Джизо17. Самураите ни платиха. Оставихме ги там със сандъците и се прибрахме в Хаконе.
Хирата бе обзет от въодушевление, защото вече знаеше къде похитителите бяха отнесли Мидори.
— Но как самураите са прекарали сандъците през контролните пунктове?
— Носеха герба на Токугава и имаха официални пропуски за пътуване — отвърна Горо. — Махаха им да преминават, без да ги спират въобще.
Хирата, Маруме и Фукида си размениха тревожни погледи. Нима в похищението бяха замесени висши служители на бакуфу! Хирата предположи, че престъпниците най-вероятно са откраднали дрехите и документите на войниците, убити при нападението.
— Кои бяха тези самураи? — попита Хирата.
— Не ни казаха — отвърна Горо.
— А колко бяха на брой?
— Дванайсет.
— Как изглеждаха?
— Не можах много да им видя лицата, защото бяха с шлемове.
Хирата си помисли, че похитителите явно бяха сторили необходимото, за да не бъдат разпознати от наетите помощници. Притиснат за повече подробности за самураите, Горо не си спомни кой знае какво, а и не ги бе чул да си говорят. Останалите носачи бяха отишли на работа и нямаше как да ги разпитат.
— Ти докладва ли на властите онова, което ми каза току-що?
Горо поклати глава.
— Когато онези самураи ме наеха, още не знаех, че е отвлечена майката на шогуна. А после, щом чух за изчезналите жени… — лукава усмивка раздвижи осеяното му с белези лице. Той раздрънка монетите в джоба си. — Реших да изчакам възможност да припечеля нещо.
Лукавата алчност на носача възмути Хирата, но той нямаше възможност да пилее нито време, нито сили, за да накаже Горо или да помисли какво би могло да се случи, ако, вместо да крие онова, което знаеше, Горо го бе съобщил на властите. Хирата, Маруме и Фукида напуснаха лагера, прибраха си конете и застанаха на опашката за проверка.
— Минаваме през контролния пункт — каза Хирата — и незабавно поемаме към Изу.
Полицейският началник Хошина бе затворен в квадратна стражница върху стената, отделяща земите на двореца от горския парк. Кулата беше с бели гипсови стени с черни кантове, със закрит с решетки прозорец на всяка страна и керемиден покрив с четири извити нагоре островърхи краища. На тясната пътека върху стената стояха стражи, които охраняваха портите от двете страни на кулата. Сано приближи третата врата, която бе разположена в основата на стената и също бе охранявана. Отвъд на фона на покритото с облаци небе се очертаваха дъбовете, иглолистните дървета и кленовете на горския парк. Горещият влажен въздух бе озвучен от цвърченето на скакалци. Сано изкачи реда стълби, водещ към импровизирания затвор.
Макар че самураите, очакващи екзекуция, обикновено бяха държани под домашен арест в собствените им домове, Хошина се намираше тук, тъй като живееше в имението на дворцовия управител Янагисава, където той бе отказал да го приеме. В замъка Едо не се допускаха осъдени, но шогунът възприемаше Хошина като гаранция за оцеляването на господарката Кейшо и държеше да му е подръка. Затова дворцовите служители бяха подготвили този импровизиран затвор за полицейския началник.
Други стражи свалиха резетата от вратата в горния край на стълбата и пуснаха Сано в кулата. Вътре Хошина бе клекнал, опрял в стената гръб, с отпуснати върху коленете ръце. Когато Сано влезе, той вдигна поглед, изпълнен с нетърпение и очакване. Сано го поздрави тихо.
Хошина помръкна:
— О, ти ли си?
Явно се бе надявал да види дворцовия управител. Сано съжали за разочарованието му и с неохота му съобщи, че Янагисава няма да дойде.
След съвещанието, на което шогунът замалко не бе осъдил Сано и Янагисава на смърт заедно с Хошина, двамата бяха излезли заедно от двореца.
— Хошина сан трябва да бъде разпитан — заяви Сано, докато се спускаха по застланата с чакъл пътека.
— Ти го разпитай — каза Янагисава, явно възнамерявайки да няма нищо общо с Хошина. Хладното му изражение с нищо не подсказваше, че току-що бе избягнал смъртна присъда, нито че изпитваше чувство за вина заради начина, по който се бе отнесъл със своя любовник. — След това ми докладвай — после го остави и продължи с охраната си.
Сано се върна вкъщи и събра детективите си в двора.
— Искам да знам кой е донесъл писмото с исканията на похитителите — заяви им той. — Разпитайте войниците, които са охранявали замъка снощи. Вижте дали не са видели кой е оставил писмото на стената. Може да са забелязали някой подозрителен тип, който се е навъртал наоколо. В такъв случай вземете описание на външността му. Ако не, претърсете района около замъка за очевидци. Откриете ли такъв човек, арестувайте го и ме уведомете незабавно. Той може да се окаже най-добрата ни следа към похитителите.