Преди да напусне крепостта, Сано се отби в имението на дворцовия управител. Преддверието бе изпълнено със служители, които седяха, пушеха и разговаряха, докато чакаха Янагисава да ги приеме. Но един чиновник отиде при Сано и минавайки покрай останалите, го въведе в приемната. Вътре Янагисава бе коленичил на подиума. Върху писалището му секретарите бяха разпънали един свитък пред него. Трима служители, облечени в черни роби, седяха пред подиума и наблюдаваха как той намастилява нефритения си печат и подпечатва документа. Щом видя Сано на прага, дворцовият управител освободи подчинените си. После го прикани с жест да коленичи до него.
— Научи ли нещо важно от уважаемия полицейски началник? — попита той.
Сано забеляза, че Янагисава не попита как е Хошина. Деловият му маниер показваше, че единственото, което го интересуваше, бе дали Хошина бе предоставил полезна информация за разкриване самоличността на похитителите. Вероятно не желаеше да дава израз на личната си загриженост за Хошина, когато някой би могъл да ги чуе, но Сано се запита дали Янагисава наистина не бе изоставил Хошина. Безспорно начинът, по който го спомена, назовавайки го по титла, а не по име, би трябвало да означава, че за него връзката им е вече минало. Сано си помисли, че вероятно бе преценил погрешно дворцовия управител.
— Ето списъка на всички случаи, свързани със смъртен край, които по някакъв начин имат нещо общо и с Хошина — Сано му подаде свитъка. — Спряхме се на двама главни заподозрени — Нарая и клана Кий. Сега съм тръгнал да се срещна с тях. Има вероятност Нарая или някой от клана Кий да е… — Сано си спомни загадъчната поема за краля дракон.
Бегла усмивка пробяга по устните на Янагисава.
— Какво уместно име за похитител — той млъкна и обхванал с ръка брадичката си, продължи да съзерцава списъка. После сякаш взе решение. — Разпитай търговеца — нареди той — и остави клана Кий на мен. Ще се срещнем довечера, в часа на глигана18, за да съпоставим резултатите.
Сано се запита дали в края на краищата Янагисава наистина желаеше да спаси Хошина и да възстанови връзката помежду им; но, разбира се, неговата основна цел бе да залови похитителите. Янагисава искаше да обере лаврите за това, че е спасил господарката Кейшо, както бе предположил Хошина. Спомни си и други случаи по време на дългогодишната им вражда, когато дворцовият управител си бе присвоявал заслугата за установени от Сано факти. И макар че основната грижа на Сано бе спасяването на жените, а не чия щеше да бъде заслугата за това, той изпита тревога, че по някакъв начин Янагисава можеше да изложи на риск разследването. Сано обаче не можеше да упражнява контрол над дворцовия управител.
— Както желаете — той се поклони, стана и напусна помещението, обзет от трескаво желание да успее да разреши загадката и да спаси заложниците, преди Янагисава да стореше нещо, което можеше да застраши живота на Рейко.
Глава 16
— Не трябваше да се опитваш да бягаш — отбеляза господарката Кейшо, вперила зъл поглед в Рейко. — Беше много глупаво от твоя страна да ни излагаш на такъв риск за нищо!
Изтрещя гръмотевица и кулата се разтресе. Последва светкавица, която озари затвора и го изпълни с призрачни отблясъци; дъждът плющеше през разбития покрив. Жените седяха скупчени една до друга в най-сухия ъгъл на помещението. Рейко смирено сведе глава, осъждайки собствения си провал много повече от Кейшо.
— Но тя нямаше откъде да знае, че сме на остров, хванати в капан — възрази Мидори. — Не е нейна вината, че планът ни се провали — Мидори се усмихна унило на Рейко. — Признателна съм ти, че се опита да ни спасиш.
Когато стражите върнаха Рейко при останалите и тя им разказа за случилото се, Мидори се бе разридала от отчаяние, но сега се обяви в зашита на приятелката си.
— Благодаря — отвърна Рейко, оценявайки лоялността на Мидори.
— Не я извинявай — упрекна я Кейшо. — Ако не беше избягала, тия мъже сигурно щяха да се държат по-добре с нас. Поне щяха да ни нахранят или да почистят.
Похитителите не бяха носили храна от онова ведро, което Рейко бе запратила срещу момъка, и жените бяха прималели от глад, тъй като не бяха яли от предишния ден. С всеки изминал час вонята от отходните кофи ставаше все по-непоносима.
— А от теб каква полза, Мидори? Само седиш тук като някаква квачка, готова да снесе. Изобщо не знам защо те взех на това пътуване — добави Кейшо.
Преглъщайки упрека, Мидори отвърна:
— Съжалявам.
После Кейшо насочи гнева си към госпожа Янагисава.