— Внимателно, полека! — съветваше той работниците, които прецеждаха лепкавата ферментирала течност през платнени торби. — Отнасяйте се с уважение към продукта, иначе ще се развали.
Заповедническият му маниер подсказваше, че това е Нарая. Той спря при един ред бъчви, опита съдържанието им и поклати глава:
— Още не е готово. Нека духът на соевия сос се развива по-дълго.
В този момент Нарая забеляза Сано и детективите. Побърза да отиде при тях и се поклони:
— Добър ден, господа. С какво мога да ви услужа?
След като го огледа отблизо, Сано реши, че Нарая е около петдесетгодишен. Имаше увиснали бузи и отпусната челюст. Кожата му, зъбите, редките сиви коси и бялото на очите му имаха кафеникав оттенък, сякаш бе попил от соевия сос, който произвеждаше. Ноктите и евтината му памучна роба бяха зацапани с тъмни петна. Въпреки че бе един от богатите и изтъкнати търговци на Едо, Нарая изглеждаше като дребен собственик на магазин. Сано се представи и после заяви:
— Разследвам похищението на господарката Кейшо и се нуждая от помощта ви.
— Ясно — рече приглушено търговецът с тон, който подсказваше, че си даваше сметка за сериозната мисия на Сано, но в следващия миг се смръщи, сякаш притеснен от нещо. — Разбира се, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви съдействам. Но преди това мога ли да предложа на вас и на хората ви по чаша чай в къщата си?
— Нека просто излезем отвън — Сано не искаше да пилее време за официалности. Последваха Нарая през задната врата и Сано мислено отбеляза, че притеснението на Нарая изглеждаше искрено, както и готовността му за съдействие. Това означаваше ли, че няма нищо общо с похитителите?
От друга страна, ако бе един от извършителите, със сигурност е очаквал писмото с исканията да насочи подозренията към враговете на полицейския началник Хошина. Бил е сигурен, че рано или късно ще го потърсят за разпит, и се е подготвил да звучи искрено.
Събраха се отвън, на уличката между фабриката и склада. От сандъците за отпадъци, навесите на клозетите и кофите, пълни с изхвърлените през нощта нечистотии, се носеше смрад, но мястото бе тихо и уединено, което бе нужно на Сано.
— Това похищение е ужасно, ужасно бедствие! — изрече скръбно Нарая. — Злите сили вечно терзаят този наш свят. Сред отвлечените дами е и вашата съпруга, и нали? — попита той и щом Сано кимна утвърдително, се разля в съчувствие: — Приемете искрените ми съболезнования.
— Благодаря — Сано огледа внимателно търговеца.
Искаше му се Нарая да е кралят дракон; искаше му се да вярва, че Нарая може да му върне Рейко. Напомни си, че има и други заподозрени и че не бива за пореден път да прибързва с изводите.
— Кажете ми как мога да ви помогна — попита Нарая и разпери ръце. — Каквото поискате от мен… само го назовете и ще го имате.
Беше ли искрен, или разиграваше така умело театър? Нарая изглеждаше твърде обикновен, за да е кралят дракон, който бе придобил чудовищни измерения в съзнанието на Сано. Но един преуспял търговец, майстор в пазарлъците с клиенти, владееше сценичното изкуство не по зле от актьор в театър кабуки19.
— Разкажете ми за отношенията си с полицейския началник Хошина — каза Сано.
При споменаването на името на Хошина Нарая трепна и усмивката му изчезна.
— Изглежда, сте разбрали, че двамата сме във вражда — каза търговецът, вече нащрек. — Отколешните вести стигат далеч. Аз напуснах Мияко, както и Хошина сан, но човек никога не може да скъса завинаги с миналото си.
— Разбрах, че вините Хошина сан за смъртта на дъщеря си — поде Сано.
Търговецът се поколеба. Сано усети желанието му да не обсъжда този болезнен въпрос, проникна в страха му, как щеше да се изтълкува онова, което кажеше, но видя и нуждата му да сподели старата си болка.
Нуждата надделя. Нарая избухна:
— Вината беше негова! Емико бе единственото ми дете, такова сладко, невинно и безобидно момиче! Хошина я съсипа заради собствените си егоистични цели — почервенял и възбуден, Нарая се наклони към Сано изгарящ от нетърпение да оправдае гнева си. — Емико беше петнайсетгодишна. Обичаше хубавите дрехи, но аз не можех да й купя, защото тогава не бях заможен както сега… — гласът му се изпълни със съжаление и вина. — Веднъж Емико видя красиво червено кимоно, окачено в един магазин. Влезе вътре, грабна го и побягна.
„Значи това е кражбата, за която спомена Хошина“, помисли си Сано; нищо сериозно, просто момичешки глупав порив.
— Емико не беше крадла! — възкликна Нарая разпалено, убеден в своята правота. — Скоро щеше да разбере, че е сбъркала, и щеше да върне кимоното. За нещастие Хошина сан точно минавал, яздейки по същата улица. Видял Емико да бяга стиснала кимоното. Втурнал се да я преследва и я хванал. Отвел я обратно в магазина. Собственикът удостоверил, че това е стока, открадната от магазина му. Хошина арестувал Емико и я пратил в затвора — гласът на Нарая затрепери от гняв. — Когато чух какво се е случило, веднага отидох в полицейския участък. И там за първи път се срещнах с Хошина сан. Опитах се да обясня, че Емико просто е сбъркала. Хошина сан обаче заяви, че е престъпница и за наказание ще бъде пратена да работи като куртизанка в квартала на удоволствията.
19
Класически японски театър с пищни костюми и стилизирана актьорска игра, възникнал в началото на XVII в. Включва музика и танци, черпи сюжети от популярни легенди и всички роли се изпълняват от мъже — Б.пр.