— Наскоро оттук са минавали коне — каза той. Малко по-късно зърна дълбоки отпечатъци от стъпки върху отрязък от гола влажна земя. — Освен това някой е носел тежък товар.
Сърцето му заби учестено с нарастващото убеждение, че пътят щеше да го отведе при Мидори и останалите жени и че щеше да изпълни своя дълг към шогуна и Сано.
След около час яздене без почивка яркият блясък на слънчеви лъчи между дърветата оповести приближаващо сечище насред гората. Хирата, Фукида и Маруме слязоха от конете си и премигвайки, докато очите им се нагодят към светлината, се озоваха от сенчестата прохлада в знойния ден. Тесният път се спускаше по стръмен склон, осеян с коренища, които стърчаха от покритата с трева земя, и свършваше при малък дъсчен пристан. Нататък се простираше оградено от мочурище езеро. Лек ветрец набраздяваше водната повърхност, която блестеше като сплав от злато, мед и живак. В средата на езерото, на стотина крачки от мястото, където Хирата и детективите му бяха застанали в края на гората, се виждаше остров. От брега му стърчеше друг пристан, ограден от три малки лодки. Малко по-нататък, но вече насред гора, се издигаха няколко бели постройки с извити керемидени покриви, каменен зид и стражници.
Хирата, Маруме и Фукида зяпнаха удивени и се втренчиха в сградите от другата страна на езерото, заслонили очи срещу яркото слънце.
— Замък на остров насред пустошта? — възкликна Фукида с тон, изразяващ недоумението на всички.
— Вероятно е останал от гражданската война21 — предположи Маруме.
— Гората и езерото го защитават от нападения.
— И е идеален за затвор — добави Хирата. Усмивка разкъса маската на униние, покрила лицето му, откакто бе научил за похищението на Мидори. Той усети прилив на сили и дори настинката му сякаш изчезна, защото диренето му най-накрая се бе увенчало с успех. — Това трябва да е мястото, където похитителите са отвели Мидори, Рейко, господарката Кейшо и госпожа Янагисава.
Колкото и да се взираха, тримата не забелязаха никаква следа от жените, но от покривите се виеха тънки струи дим.
— Мястото се обитава — отбеляза Маруме.
От портата на замъка излязоха четирима самураи, въоръжени с мечове, лъкове и колчани със стрели. Хирата, Маруме и Фукида бързо се скриха в гората. Продължиха да наблюдават иззад дърветата самураите, които се разделиха по двойки и тръгнаха в противоположни посоки покрай брега.
— Правят обход — отбеляза Фукида.
— Може и да не знаят, че военните действия са приключили — предположи Маруме, — но се обзалагам, че охраняват замъка, защото държат там майката на шогуна, и не допускат чуждо присъствие.
Хирата, Маруме и Фукида се спогледаха. После нададоха тихи ликуващи викове, размахаха радостно ръце и затанцуваха — много предпазливо, за да не ги чуят похитителите. Хирата преливаше от радост, че Мидори бе тъй близо.
— Трябва да съобщим на сосакан сама, че сме открили скривалището им — каза Маруме. — Поемаме ли обратно към къщи?
Предложението предизвика у Хирата вътрешна съпротива. Той се извърна и впери поглед през дърветата към острова отвъд. Усети духа на Мидори, който го зовеше от този тайнствен замък. Неустоимият призив, както и непреодолимото желание да остане близо до съпругата си го приковаха на място.
— Не, няма да се връщаме още.
Те го изгледаха изненадани. Маруме възрази:
— Но сосакан сама ни нареди да му докладваме лично какво сме открили.
Чертите на Фукида се изостриха от тревога, когато погледна към замъка и после обратно към Хирата.
— Нали не възнамерявате да отидете там…?
Хирата стисна челюсти и после ги отпусна. Разкъсван от противоречиви мотиви, пристъпи от крак на крак.
— Не бива да се приближаваме до похитителите — припомни му Фукида.
— Знам това — Хирата знаеше още, че дългът към господаря им изместваше на заден план всички други съображения.
— И няма да престъпите нарежданията му, нали? — попита Маруме искрено слисан, че на Хирата изобщо можеше да му хрумне подобна еретична мисъл.
Ужасяващ срам прониза Хирата, Неподчинението бе най-голямото прегрешение по отношение на бушидо. Прекрачеше ли заповедта на Сано, това не само щеше да постави под въпрос честта му, но и щеше да измами доверието на човека, който бе не само негов господар, но и най-близък приятел.
— Не можем просто да си тръгнем — възрази той. — Докато стигнем до Едо, похитителите може да преместят жените другаде. Възможно е повече да не ги открием.
Маруме и Фукида кимнаха, приемайки обосновката му, но си размениха тревожни погледи.
— Ако сосакан сама знаеше какво е положението, щеше да промени заповедите си — продължи Хирата, убеждавайки и себе си, че наистина е така. — Би поискал от нас да проникнем в замъка и да се опитаме с да спасим жените.