— Има ли вече някакъв план, шефе? — не точно иронично, но не и съвсем искрено, се поинтересува Костя.
Едгар го погледна за секунда — явно също размишляваше кое е повече във въпроса — интерес или заяждане, на което не си струва да се отговаря. Но все пак отвърна:
— Ако се появи някакъв план, ще го узнаете. Когато му дойде времето. А сега искам да пийна кафе и да поспя два-три часа. Именно в този ред.
Аз и Костя тръгнахме след Едгар. Вампирът се ухили. Аз неволно му намигнах в отговор. Подчиненото положение все пак ни сплотяваше… независимо от всичко, което си мислех за Костя.
Вагонът, в който пътува началникът на влака е най-луксозното място в цялата композиция. Тук климатиците винаги работят. Винаги има вряла вода, а у кондуктора — запарка за чай. И накрая — тук е чисто — дори и в азиатските влакове, а бельото се дава в запечатани пакети — то наистина е изпрано след предишния курс. Работят и двете тоалетни и в тях може смело да се влиза без гумени ботуши.
И като капак на простото пътническо щастие — от едната страна е прикачен вагон-ресторанта, а от другата — спалния вагон, ако изобщо има такъв в композицията.
Във влака „Москва-Алмата53“ имаше спален вагон. Ние минахме през него, любопитно оглеждайки пътниците. Повечето от тях бяха важни, масивни казаци, почти всички — с ръчни чанти, с които не се разделяха дори в коридора. Някои вече пиеха чай от украсени с цветя чашки, други подреждаха на масата парчета месо и бутилки и разкъсваха на парчета варено пиле. Но повечето, все пак, засега стояха в коридора, гледайки към минаващите отвън московски предградия.
Интересно, какво ли изпитват те, гражданите на независимата вече страна, гледайки своята бивша столица? Нима наистина — удовлетворение от независимостта? Или, все пак, носталгия?
Не зная. Не можеш да попиташ, а и да попиташ — не е сигурно, че ще ти отговорят честно. А да се вмъкваш в съзнанието, да ги принуждаваш да говорят искрено — това не е наш метод.
Нека се радват и се гордеят — от своята независимост, своята държавност, своята корупция. Щом като в Санкт-Петербург скоро се радваха на тристагодишния си юбилей и говореха: „ако ще всичко да откраднат, поне нашите ще го откраднат, а не московчаните“ — то защо казахите и узбеките, украинците и таджиките да не изпитват същите чувства? Ако вътре в страната протича разделяне по републики и градове, то какви претенции можеш да имаш към съседите си от бившата комунална квартира? Отделиха се стаичките с прозорци към Балтийско море, отделиха се гордите грузинци и киргизи с единствения в света високопланински военноморски флот, всички се отделиха с радост. Остана само голямата кухня — Русия, където някога народите се вариха в един и същ имперски котел. Нищо. Нека. А пък ние си имаме газ в квартирата! А вие?
Нека се радват. Нека на всички да им бъде добре. И ощастливените от юбилея питерци — един юбилей, както се знае, цял век храни. И създалите за пръв път собствени държави казахи и киргизи… впрочем, те, разбира се, биха привели цяла камара доказателства за своята древна държавност. И на братята славяни, които бяха толкова угнетени от съществуването на големия брат. И на нас, руснаците, толкова силно презиращи — Москва от провинцията, провинцията — от Москва.
За един миг, напълно неочаквано за мен, почувствах отвращение. Не, не към тези пътници-казахи, и не към съгражданите-руснаци. Към хората. Към всички хора по света. С какво се занимаваме ние, Нощния Патрул? Разделяме и защитаваме? Глупости! Нито един тъмен, нито един Дневен Патрул не носи на хората толкова зло, колкото самите те си причиняват. Какво е един гладен вампир в сравнение с абсолютно обикновен маниак, изнасилващ и убиващ момичета в асансьорите? Какво е една безчувствена вещица, правеща проклятия срещу заплащане, в сравнение с хуманния президент, изпращащ високоточни ракети заради нефта? Чума на вашите домове…
Аз се спрях пред прохода, пропускайки Костя пред себе си. Замрях, втренчен в оплютия под, където вече се бяха появили първите вонящи фасове.
Какво ми става?
Мои ли са тези мисли?
Не, не трябва да се преструвам. Мои са, не са чужди. Никой не е проникнал в главата ми, дори Висш Различен не може да направи това незабелязано.
Това съм аз — такъв, какъвто съм.
Бивш човек.
Много уморен, разочарован от всичко на света Светъл Различен.
Така отиват в Инквизицията. Когато престанеш да намираш разлика между Светъл и Тъмен. Когато хората станат за теб не стадо овце, а шепа паяци в буркан. Когато престанеш да вярваш в доброто, а всичко което искаш, е да съхраниш статуквото. За себе си. За онези малцина, които все още са ти скъпи.
53
Алма-ата, на местен (казахски) диалект се произнася „Алмата“. След разпадането на СССР, стремежа към независимост на бившите републики се разпростира дори върху наименованията. Бел.прев.