Дори като самият Едгар, или Костя…
Аз се спрях, гледайки Инквизитора и вампира, стоящи в коридора пред нашето купе. Ами ако наистина…
Не, стоп. Това е безумие. Всичко е възможно, но не всичко се случва. Аз — това съм аз, Едгар — това е Едгар, Витезслав — това си е Витезслав. Иначе е невъзможно да се работи.
— Имам информация. — казах аз, заставайки между Костя и Едгар.
— Е? — кимна Едгар.
— На Лас е въздействал вампир. Той си спомня… нещо като музика, която го е повикала на път.
— Колко поетично. — изпръхтя Едгар. Но не се усмихна, а кимна одобрително: — Музика? Много напомня на кръвопий… извинявай, Костя. На вампирите.
— Можеш да го кажеш политически коректно: „на хемоглобино-зависимите“. — усмихна се Костя само с устни.
— Хемоглобинът няма нищо общо и ти много добре го знаеш. — отряза Едгар. — Какво пък… Това е някаква нишка. — Той изведнъж се усмихна и ме потупа по рамото: — А ти си упорит. Какво пък, влакът вече има шанс. Почакайте ме тук.
Едгар бързо се отдалечи по коридора. Аз помислих, че отива към своите хора, но Едгар влезе в купето на началник влака и затвори вратата.
— Какво ли е намислил? — попита Костя.
— Откъде да знам? — аз погледнах към него. — Може би има някакви особени заклинания за откриване на вампири?
— Не. — отряза Костя. — Всички е както при другите Различни. Ако Витезслав се крие сред хората, с никакви заклинания не можеш да го разкриеш. Глупост някаква…
Той започна да нервничи — и аз го разбирах. Все пак е тежко да принадлежиш към най-отритнатото малцинство в света на Различните — и да ловиш свой събрат. Както веднъж ми каза… на мен, младия, глупав, смел ловец на вампири: „Ние сме много малко. Когато някой си отиде, ние всички го чувстваме“.
— Костя, а ти почувства ли смъртта на Витезслав?
— За какво говориш, Антоне?
— Някога ми беше казал, че чувствате смъртта… на своите.
— Чувстваме, ако вампирът е лицензиран. Когато убива регистрационния печат, всички в окръга се превиват от отката. Витезслав нямаше печат.
— Но явно Едгар е намислил нещо. — измърморих аз. — Някакви инквизиторски трикове?
— Сигурно. — Костя се намръщи. — Защо става така, Антоне? Защо нас непрекъснато ни подтискат… дори своите? Тъмните магове също убиват!
Изведнъж той заговори с мен както преди. Сякаш още беше невинно момче-вампир… макар че, каква ти невинност у вампир?
И това беше ужасно, това ме обръщаше с хастара навън — проклетите въпроси и проклетата предопределеност, но вече от онзи, който е преминал границата. Който е започнал да ловува и да убива…
— Вие убивате… заради храна. — казах аз.
— А заради власт, пари, удоволствие — по-благородно ли е? — горчиво попита Костя. Обърна се към мен и ме погледна в очите: — Защо говориш с мен толкова… предпазливо? Някога бяхме приятели. Какво се промени?
— Ти стана Висш вампир.
— И какво от това?
— Аз знам как вампирите стават Висши, Костя.
Няколко секунди той ме гледаше в очите. А после се усмихна. С онази същата, вампирска усмивчица — уж няма удължени зъби в устата, а вече ги чувстваш на гърлото си.
— А, да… Трябва да пиеш кръвта на невинни девойки и деца, да ги убиеш… Стара, класическа рецепта. Така е станал висш Витезслав… Искаш да кажеш, че нито веднъж не си поглеждал в досието ми?
— Не. — отвърнах аз.
Той чак омекна. И усмивката му стана жалка и объркана.
— Нито веднъж?
— Не. — вече разбирайки, че някъде съм сбъркал, отвърнах аз.
Костя неловко разпери ръце — и заговори, използвайки само съюзи, междуметия и местоимения:
— Ама че… това… ето… ама ти… а пък аз… та… ама и ти…
— Не искам да чета досието на приятел. — казах аз и неловко добавих: — Дори и бивш.
— А пък аз помислих, че си го чел. — каза Костя. — Ясно. Навън е двайсет и първи век, Антоне. Ето… — той бръкна в джоба на сакото и извади манерката си. — Концентрат… донорска кръв. Дванайсет човека даряват кръв — и не трябва да убиваш никого. Хемоглобинът, разбира се, няма нищо общо! Далеч по-важни са емоциите, които изпитва човек, когато дарява кръв. Не можеш да си представиш колко много хора се страхуват до смърт, но все пак отиват при доктора и даряват кръв за роднините. Моята лична рецепта… „почеркът61 на Саушкин“. Само че обикновено я наричат „коктейл на Саушкин“. Сигурно в досието е записано.
Той ме гледаше тържествуващо… и сигурно изобщо не можеше да разбере защо не се усмихвам. Защо не мърморя виновно: „Костя, прости ми, смятах те за негодник и убиец… а ти си честен вампир, добър вампир… съвременен вампир…“
61
В оригинала — „пропись“. Най-използваното значение е „краснопис“ (за много хубав почерк или за образец на почерк). Другите „нормални“ значения са: ръкописна забележка сред печатен текст (напр. в книга); шрифт, имитиращ ръкописен текст; начална скица (щрих) на картина — с молив или въглен, преди да се нанася боята. Има и две преносни значения: кражба чрез срязване на чанта с нож; рутина, пошла моралност. Нямам представа в какъв контекст е употребено тук, макар че последния вариант ми се струва доста подходящ. Бел.прев.