— Как смяташ, Антоне, може ли да живееш хиляди години и все още да ти е жал за хората?
— Да ти е жал? — уточних аз.
Хесер кимна:
— Именно. Не да обичаш — не ни е по силите да обичаме целия свят. Не да се възхищаваме — ние твърде добре знаем какво е това — човекът.
— Да ти е жал, сигурно, може. — кимнах аз. — Но за какво е тази жалост, шефе? Тя е празна и безплодна. Различните не правят човешкият свят по-добър.
— Правим го, Антоне. По един или друг начин, но го правим. Повярвай на стареца, който е видял много неща.
— Но все пак…
— Чакам чудо, Антоне.
Аз погледнах въпросително към Хесер.
— Не зная какво точно. Че всички хора ще станат Различни. Че всички Различни отново ще станат хора. Че някога, все пак, делението ще става не по признака „човек или Различен“, а по признака „добър или лош“. — Хесер се усмихна леко. — Въобще не си представям как може да стане това и дали ще стане някога. Но ако все пак това се случи… предпочитам да съм на страната на Нощния Патрул. А не в Инквизицията — могъщата, умна, правилна, всемогъща Инквизиция.
— Може би и Завулон чака същото? — попитах аз.
Хесер кимна:
— Може би. Не зная. Но за предпочитане е познатият стар враг, отколко млад непредсказуем психар. Считай ме за консервативен, но предпочитам рапирите и Завулон, отколкото бейзболна бухалка и прогресивен Тъмен маг.
— А мен какво ще посъветвате?
Хесер разпери ръце:
— Да те посъветвам? Сам да вземеш решение. Можеш да се оттеглиш и да живееш обикновен живот. Можеш да отидеш в Инквизицията… няма да възразявам. Можеш и да останеш в Нощния Патрул.
— И да чакам?
— И да чакаш. Да пазиш в себе си онова, човешкото, което все още притежаваш. Да не изпадаш в екстаз и умиление, натрисайки на хората ненужната им Светлина. Да не си позволяваш цинизъм и презрение, мислейки се за чист и съвършен. А най-трудното — да не се разочароваш, да не се откажеш, да не станеш равнодушен.
— Не е богат избора… — казах аз.
— Ха! — усмихна се Хесер. — Радвай се, че изобщо го има.
Зад прозорците се мяркаха покрайнините на Саратов. Влакът забавяше ход.
Аз седях в празното купе и гледах въртящата се стрелка.
Костя продължаваше да ни следва.
Какво чака?
В слушалките звучеше гласът на Арбенин:
Аз поклатих глава. Ние сме Различни. Но дори да не съществувахме, хората все пак щяха да се разделят на хора и Различни. С каквото и да се отличаваха тези Различни.
Хората не могат без Различни. Сложи двама души на необитаем остров — ще получиш човек и Различен. А разликата е там, че Различния винаги е подтиснат от своята различност. На хората им е по-лесно. Те не се комплексират. Те знаят че са хора — и трябва да са такива. И всички са длъжни да бъдат такива. Всички и винаги.
Вратата се отвори, в купето влезе Хесер. Аз свалих слушалките.
— Виж. — Хесер сложи на масичката „Палм“. На екрана по карта пълзеше точка — нашият влак. Хесер хвърли поглед към компаса, кимна — и уверено начерта с писалката върху екрана дебела линия.
— Какво е това? — попитах аз, гледайки правоъгълника, през който минаваше траекторията на Костя. И сам си отговорих: — Летище?
— Именно. Никакви преговори не чака. — Хесер се ухили. — Тича директно към летището.
— Военно ли е?
— Не, цивилно. Каква е разликата? Той има шаблони за пилотиране.
Аз кимнах. Всички оперативни работници имат „за всеки случай“ набор полезни навици — управление на автомобил, самолет, хеликоптер, първа медицинска помощ, ръкопашен бой… Разбира се, шаблоните не дават пълноценни навици, опитният шофьор ще изпревари Различен с шаблони за шофиране, добрият доктор оперира несравнимо по-добре. Но все пак Костя ще може да вдигне във въздуха всяко транспортно средство.
— Това дори е добре. — казах аз. — Ще вдигнем изтребителите и…
— Ами ако има пътници? — рязко попита Хесер.
— Пак е по-добре, отколкото влака. — тихо казах аз. — По-малко жертви.
И в този миг нещо болезнено се сви в мен. За пръв път претеглих на невидими везни целесъобразността на човешките жертви — и обявих едната страна за по-лека от другата.
63
Оригинал:
Бел.прев.
64
Оригинал:
Бел.прев.