„Фуаран“.
Подвързията наистина беше кожена — сиво-жълта. И ъгълчетата бяха обковани с медни триъгълници. Освен това — миниатюрна ключалка, не позволяваща на книгата да се разтвори.
Костя хвана книгата с едната ръка и я разтвори с удивителна ловкост — сякаш отваряше вестник, а не държеше няколко килограмов фолиант. Пусна куфарчето, което звънко се удари в земята.
— Общо взето, тук има всякаква лирика. — ухили се Костя. — Хроника на неуспешните експерименти. Рецептата е в края… тя е съвсем проста.
Със свободната си ръка Костя извади от задния джоб металната манерка. Отпуши я и капна право върху отворената страница.
Какво чакам?
Какво смята да прави той?
Всичко в мен крещеше — атакувай! Докато се е разсеял — бий с пълна сила!
Но аз чаках, очарован от зрелището.
Капката кръв изчезваше от страницата. Топеше се и димеше — със сивокафяв дим. А книгата… книгата започна да пее. Подтиснат звук, приличащ на гърлено пеене — почти като човешки глас, но нямаше нищо смислено в него.
— В името на Тъмнината и Светлината… — каза Костя, гледайки отворените страници. Там той виждаше нещо, недостъпно за мен. — Ом… Мриганкандата гаури… Аучитя дхвани… По моята воля… Мокша гаури…
Гласът на книгата — не се съмнявах, че звучи именно книгата — стана по-силен. Заглуши гласът на Костя, думите на заклинанието — и руските, и онези, древните, на които беше написан „Фуаран“.
Костя повиши глас — сякаш се опитваше да надвика книгата.
Дочух едва последната дума — пак „ом“.
Пеенето се прекъсна на рязка, дисонансна нота.
Зад мен Лас изпсува. И попита:
— Какво беше това?
— Море. — ухили се Костя. Наведе се, вдигна куфарчето и прибра в него и книгата, и манерката. — Цяло море от нови възможности.
Аз се обърнах, вече знаейки какво ще видя. Примижах, ловейки с очи сянката на собствените си ресници.
И погледнах към Лас през Сумрака.
Аурата на неиницииран Различен беше напълно отчетлива. Добре дошъл в нашата дружна компания…
— Ето така влияе на хората. — каза Костя. На челото му се бяха появили капчици пот, но той изглеждаше много доволен. — Ето така.
— И в крайна сметка какво искаш? — попитах аз.
— Искам да бъда Различен сред Различни. — каза Костя. — Искам всичко това да спре… Светли и Тъмни, Различни и хора, магове и вампири. Всички ще станат Различни, разбираш ли? Всички хора по света.
Аз се засмях:
— Костя… ти изгуби две или три минути за един човек. Как си със смятането?
— Тук можеше да стоят двеста човека. — каза Костя. — И всички щяха да станат Различни. Тук можеше да стоят десет хиляди. Заклинанието действа на всички, които са в полезрението ми.
— Но все пак…
— След половин час от космодрума Байконур към МКС65 ще стартира поредния екипаж. — каза Костя. — Мисля, че на космическият турист от Германия ще му се наложи да ми отстъпи мястото си.
Мълчах, осмисляйки думите му.
— Аз ще си стоя тихо до илюминатора и ще гледам Земята. — каза Костя. — Както се полага на космически турист. Ще гледам Земята, ще размазвам по хартията кръв от манерката и ще шепна заклинания. А там, долу, хората ще стават Различни. Всичките хора — разбираш ли? От бебетата в количките до старците в люлеещите се столове.
Сега той изглеждаше съвсем жив. Съвсем истински. Очите му горяха — не с вампирска сила, а с обикновения човешки ентусиазъм.
— Антоне, та самият ти си мечтал за това, нали? Изобщо да няма хора! Всички да са равни!
— Аз мечтаех всички да станат Различни. — казах аз. — А не изобщо да няма хора.
Костя се намръщи.
— Стига с тази словесна еквилибристика… Антоне, ние имаме шанс да изменим света към по-добро. Фуаран не е могла — в нейното време не е имало космически кораби. Хесер и Завулон също не могат — те нямат книгата. А ние — ние можем! Не искам никаква власт, разбери! Искам равенство! Свобода!
— Щастие за всички, даром? — попитах аз. — И никой да не остане пренебрегнат?
Той не разбра. Кимна:
— Да, щастие за всички! Земята — за Различните! И никакво разделяне! Антоне, искам да тръгнеш с мен. Присъедини се към мен!
— Но това е прекрасна идея! — възкликнах аз, гледайки го в очите. — Костя, та ти си юнак!
Никога не съм могъл да лъжа. А да излъжеш вампир е почти невъзможно. Но сигурно на Костя много му искаше да се съглася.
Той се усмихна. Отпусна се.
И в този момент аз вдигнах ръка и ударих със „сивия молебен“.
Това изобщо не приличаше на онзи удар, който нанесох във влака. Силата бушуваше в мен, изливаше се от краищата на пръстите ми — и не свършваше! Кой може да знае, че е проводник, докато не включат тока?