— Две седмици. — казах аз. — Само от извънредната работа се е натрупал поне месец.
Хесер премълча.
Епилог
Реших да върна „БМВ“-то чак след отпуската. В края на краищата…
По новичкият път — по-рано това бяха дупки, свързани тук-там с асфалт, а сега беше асфалт, на места прекъсван от дупки — колата спокойно вървеше със сто и двайсет.
Хубаво е да си различен.
Аз знаех, че няма да попадна в задръстване. Аз знаех, че насреща няма да изскочи самосвал с пиян шофьор. Ако свърши бензинът, мога да налея в резервоара вода и да я превърна в гориво. Е, кой не би поискал такава съдба за собственото си дете? Имам ли право да осъждам Хесер и Олга?
Уредбата в колата беше нова, с гнездо за мини-дискове. Отначало исках да пъхна там „Бойните протези“, но после реших, че ми се слуша нещо по-лирично. И пуснах „Бяла Гвардия“.
Телефонът ми иззвъня. И умната уредба незабавно намали звука.
— Светле? — попитах аз.
— Човек не може да те намери, Антоне.
Гласът на Светлана беше спокоен. Значи всичко е наред. И това е най-важното.
— Аз също не можах да се свържа с теб. — признах аз.
— Явно някакви атмосферни флуктуации. — усмихна се Светлана. — Какво стана преди половин час?
— Нищо особено. Поговорих си с Хесер.
— Всичко наред ли е?
— Да.
— Имах предчувствие. Че ходиш по ръба.
Аз кимнах, гледайки към пътя. Умна е моята жена, Хесер. Предчувствията й са надеждни.
— А сега всичко наред ли е? — уточних аз.
— Сега вече е наред.
— Светле… — държейки волана с една ръка, попитах аз. — Какво да правя, ако не съм сигурен дали съм постъпил правилно? Ако се измъчвам от въпроса дали съм прав или не?
— Върви при Тъмните. — без колебание отговори Светлана. — Те не се мъчат.
— И това ли е целият отговор?
— Това е единственият отговор. И цялата разлика между Светлите и Тъмните. Може да я наречеш „съвест“, може да я наречеш „нравствено чувство“. Същността е една.
— Имам чувството, — оплаках се аз. — че времето на реда свършва. Разбираш ли? И настава… не знам. Не Тъмно време, не Светло… и дори не часът на инквизиторите…
— Това е гранично време, Антоне. — каза Светлана. — Това просто е ничие време. Прав си, нещо наближава. Нещо ще се случи. Но не в момента.
— Поговори с мен, Светле. — помолих аз. — Имам още половин час път. Поговори с мен през този половин час, става ли?
— Останали са ми много малко пари в картата. — отговори със съмнение Светлана.
— Ами тогава ще те набера. — предложих аз. — Аз съм на задание, телефонът ми е служебен. Нека Хесер да плаща сметката.
— А няма ли да те мъчи съвестта? — засмя се Светлана.
— Днес достатъчно я натренирах.
— Добре, не затваряй, ще омагьосам телефона си. — каза Светлана. Дали на шега, дали наистина. Не винаги разбирам кога се шегува.
— Тогава разказвай. — казах аз. — Какво ще стане, когато пристигна. Какво ще каже Надечка. Какво ще кажеш ти. Какво ще каже майка ти. Какво ще стане с нас.
— Всичко ще бъде наред. — каза Светлана. — И аз ще се зарадвам, и Надя. И мама ще се зарадва…
Аз управлявах колата, притискайки телефона към ухото си с ръка, в нарушение на всички строги правила на ГАИ16. По насрещната лента непрекъснато минаваха някакви камиони.
А аз слушах какво говори Светлана.
А във високоговорителите продължаваше да пее тихия женски глас:
История втора
НИЧИЕ ПРОСТРАНСТВО
Пролог
Почивката в Подмосковието винаги е била присъща или на бедните, или на богатите. Именно средната класа е онази, която избира турски хотели с лозунга „всичко е включено в цената, пий колкото можеш“, знойната испанска фиеста или чистичкото крайбрежие на Хърватия. Средната класа не обича да почива в средната част на Русия.
Впрочем, средна класа в Русия почти няма.
Професията „учител по биология“, дори и в престижна московска гимназия, нямаше нищо общо със средната класа. Ако учителят е жена, ако мръсникът-съпруг е отишъл преди три години при друга, при това без да посегне на правото на майката да възпитава двете си деца, то за турските хотели можеше само да се мечтае.
15
Оригинал:
Бел.прев.
17
Оригинал:
Бел.прев.