Вълкът заплашително заръмжа.
— Я не се надувай. — каза жената. Наведе се, хвана за врата едно от вълчетата и то увисна безволно в ръцете й, сякаш бе заспало. Останалите също застинаха на местата си. — Какво имаме тук?
Вълкът, вече не обръщайки никакво внимание на децата, заплашително тръгна към жената.
— напевно произнесе жената.
Вълкът спря.
— завърши жената, гледайки към вълка.
Вълкът се озъби.
— Ай-ай-ай… — каза жената. — И какво ще правим сега?
— Мах… ни… се… — излая вълкът. — Мах… ни… се… ве… щице…
Жената хвърли вълчето на мекия мъх. И сякаш вцепенението им изчезна — палетата панически се втурнаха към вълка и се заровиха под корема му.
Вълкът отстъпи назад, а след него — и вълчетата.
— тържествено произнесе жената.
Сякаш четири сиви мълнии — една голяма и три малки, удариха от поляната към храстите. Във въздуха кръжаха снопчета сива козина. И рязко замириса на куче — като че ли цяла глутница бе съхнала тук след дъжд.
— Лельо, в-вие в-вещица ли сте? — тихо попита Ромка.
Жената се засмя. Приближи се към тях и ги хвана за ръцете.
— Да тръгваме.
Колибката изобщо не беше на кокоши крака и това разочарова Ромка. Най-обикновена дървена къщичка с малки прозорчета и малък навес.
— А б-баня имате ли? — въртейки глава, попита Ромка.
— Защо ти е баня? — засмя се жената. — Искаш да се изкъпеш ли?
— Вие т-трябва първо да напалите банята, после да ни н-нахраните, а едва тогава да ни изядете. — сериозно каза Ромка.
Ксюша го дръпна за ръката. Но жената не се обиди, а се засмя:
— Ти да не ме сбърка с Баба Яга? Може ли да минем без баня? Че и без това нямам такава. И няма да ви ям.
— М-може. — зарадва се Ромка.
Отвътре къщичката изобщо не приличаше на жилище на уважаваща себе си Баба Яга. На белосаната стена тиктакаше старинен часовник с махало и гири, от тавана висеше красив полилей с нежни висулки, на една неустойчива етажерка стоеше малък телевизор „Филипс“. Имаше руска печка, но беше затрупана с толкова боклуци, че нямаше никакво съмнение — в нея отдавна не бяха пекли добри юнаци и малки дечица. Само голямата библиотека със старинни книги изглеждаше солидно и тайнствено. Ксюша се приближи до шкафа и погледна кориците. Мама винаги казваше, че интелигентния човек когато е в чужда къща първо трябва да погледне книгите на домакина, а едва след това — всичко останало.
Но кориците бяха протрити, с едва различими заглавия, а онова, което успяваше да разчете, макар че беше написано по руски, си оставаше напълно непонятно. И мама имаше такива книжки: „Хелминтология“, „Етногенезис“21… Ксюша въздъхна и се отдръпна от шкафа.
Ромка вече седеше до масата, а вещицата му наливаше чай от бял електрически чайник.
— Ще пийнеш ли чай? — дружелюбно попита тя. — Вкусен, от горски билки…
— Вк-кусен. — потвърди Ромка, макар че повече топеше мекички в меда, отколкото да пие чай. — С-сядай, Ксюха.
Ксюша седна и вежливо взе чашката.
Чаят наистина беше вкусен. Вещицата също го пиеше и се усмихваше, гледайки към децата.
— А няма ли да се превърнем в козленца, като изпием чая? — внезапно попита Ромка.
— Защо? — учуди се вещицата.
— Ами ще ни омагьосате. — обясни Ромка. — Ще ни превърнете в козлета и ще ни изядете.
Явно не се доверяваше изцяло на тайнствената си спасителка.
— А защо ми е да ви превръщам в миризливи кози и тогава да ви ям? — възмути се вещицата. — Ако исках да ви изям, щях да ви изям без никакви превръщания. По-малко гледай Роу, момченце!
Ромка се нацупи, леко бутна Ксюша и попита шепнешком:
— А кой е този Роу?
Ксюша не знаеше и му изшътка:
— Пий си чая и мълчи! Магьосник някакъв…
Не се превръщаха в козлета, чаят беше вкусен, медът и мекичките — още по-вкусни. Магьосницата разпита Ксюша как се справя в училище. Съгласи се, че четвърти клас е просто ужас, изобщо не е като в трети. Смъмри Ромка за това, че пие чая със сърбане. Попита Ксюша откога заеква брат й. А после им разказа, че не е никаква вещица. Тя е ботаник, събира всякакви редки билки в гората. И, разбира се, знае от кои билки вълците се боят като от огън.
20
Оригинал:
Бел.прев.