— Няма реален повод за вмешателство. — загрижено каза Светлана. — Децата са наред, момчето даже е по-добре от преди. Но остават два въпроса — що за странен вълк е гонил децата към вълчетата?
— Ако изобщо е бил вълк. — отбелязах аз.
— Ако е бил. — съгласи се Светлана. — Но децата някак много подредено разказват… И втория въпрос — има ли вещицата регистрация тук, с какво разполага…
— Сега ще разберем. — казах аз, вадейки мобилния си телефон.
След пет минути получих отговор, че според данните на Нощния Патрул в околността няма никакви вещици и не би трябвало да има.
А след още десет минути излязох на двора, въоръжен с инструкциите и съветите на жена си, по съвместителство — несбъдната Велика Вълшебница. Минавайки покрай обора надникнах през отворената врата — Колян се беше надвесил над отворения капак, а на постлан на пода вестник лежаха някакви части. Ох-леле, това за чукането в мотора го казах просто така!…
Освен това чичо Коля си напяваше тихичко:
Явно в паметта му беше останало само това стихче. И той го повтаряше като омагьосан, ровейки се увлечено в мотора:
Когато ме видя, чичо Коля радостно възкликна:
— Тук, Антоша, с половин литър няма да минеш! Съвсем са откачили тези японци, какво са направили с дизела — да те е страх да го гледаш!
— Това не са японците, това са немците. — поправих го аз.
— Немци ли? — учуди се чичо Коля. — А, та това е „БМВ“, а аз по-рано само „Субару“ съм поправял… защо, викам си, всичко е другояче направено… Нищо, ще го оправя! Главата само дето бучи, проклетата…
— Иди при Светла, тя ще ти сипе малко. — примирих се с неизбежното аз.
— Не. — поклати глава чичо Коля. — Не и докато работя. Иначе такива ще ги свърша… Мен още първия председател, лека му пръст, ме научи — докато се ровичкаш в железарията, капка да не слагаш в уста! Ти върви, върви. До вечерта ще имам работа.
Сбогувайки се мислено с колата, аз излязох на горещата прашна улица.
Малкият Ромка беше безкрайно щастлив от моето гостуване. Пристигнах точно в момента, когато Ана Викторовна претърпяваше позорна загуба във войната за следобеден сън. Ромка, кльощав и загорял хлапак, подскачаше на леглото и възторжено крещеше:
— Не искам да спя до стената! Подгъват ми се колената!
— Е, кажете какво да го правя? — зарадва се на моето появяване Ана Викторовна. — Здравейте, Антоне. Я кажете, вашата Наденка така ли се държи?
— Не. — излъгах аз.
Ромка спря да подскача и се заслуша напрегнато.
— Ами вземете го с вас тогава. — коварно предложи Ана Викторовна. — Защо ми е такъв хулиган? Вие сте строг човек, ще го възпитате. Ще се грижи за Наденка, ще й пере пелените, ще ви мие пода, боклука ще изхвърля…
При тези думи Ана Викторовна усилено ми намигаше, сякаш можех да възприема предложението на сериозно и да си тръгна с малолетен роб.
— Ще си помисля. — подкрепих аз педагогическите й усилия. — Ако изобщо не слуша, ще го вземем за превъзпитание. Какви по-непослушни деца са ставали меки като памук!
— Да, ама няма да ме вземете! — храбро каза Ромка, но спря да подскача, седна на кревата и се зави с одеалото. — Защо ви е такъв хулиган?
— Тогава ще те дам в интернат. — заплаши го Ана Викторовна.
— Само безсърдечните хора си дават децата в интернат. — явно повтаряйки дочута отнякъде фраза, каза Ромка. — А ти си сърдечна!
— Е, кажете какво да го правя? — риторично повтори Ана Викторовна. — Да ви налея ли студен квас?
— И на мен, и на мен! — извика Ромка, но замълча под строгия поглед на майка си.
— Благодаря. — кимнах аз. — Всъщност аз точно заради този хулиган дойдох…
— Какво пак е направил? — подходи делово към въпроса Ана Викторовна.
— Ами Светла ми разказа за приключенията им… за вълка. А аз съм ловец, пък тук такава възможност…
След минута бях настанен на стол, напоен с вкусен студен квас и всякак ухажван.
— Не, аз самата съм учителка и разбирам — говореше Ана Викторовна. — Вълкът е санитарят на гората… лъжа е, разбира се — вълкът убива не само болните, той убива всички наред… Но все пак — живо същество е. Вълкът не е виновен, че е вълк… Но тук — точно до селото! Да гони децата! Той ги е гонил към вълчетата, разбирате ли какво значи това?
Аз кимнах.
— Учил е вълчетата да ловуват. — в очите на Ана Викторовна се появи или страх, или онази майчина ярост, от която вълци и мечки бягат панически в храстите. — Какво е това — вълк-човекоядец?
26
Оригинал:
Между другото, тази песничка се използва в озвучаването на епизода от „Ну, погоди!“, в който действието се развиваше на строежа. Бел.прев.