— Те са мислили, че момчето е умряло… — измърморих аз.
— Не може да бъде. — твърдо каза Светлана. — Хесер не някой безчувствен пън. Той щеше да почувства, че момчето е живо, разбираш ли? А пък Олга — още повече. Той е нейна плът и кръв… не, не е възможно да повярват, че момчето е умряло! А след като са знаели, че е жив, останалото е въпрос на техника. Хесер и сега, и преди петдесет години е имал достатъчно сила, за да обърне страната с главата надолу и да намери сина си.
— Какво излиза, че не са го търсили ли? — попитах аз. Светлана мълчеше. — Или…
— Или. — съгласи се Светлана. — Или момчето наистина е бил човек. Едва тогава всичко пасва. Тогава са могли да повярват в смъртта му и да го намерят съвсем случайно.
— „Фуаран“. — казах аз. — Може би тази вещица някак е свързана с произшествието в „Ассол“?
Светлана сви рамене. Въздъхна:
— Антоне, ужасно ми се иска да дойда с теб в гората. Да намеря тази добричка жена-ботаник и пристрастно да я разпитам…
— Но няма да дойдеш. — казах аз.
— Няма. Аз се заклех да не участвам в операциите на Нощния Патрул.
Всичко разбирах. И споделях обидата на Светлана към Хесер. И при всички случаи бих предпочел да не вземам със себе си Светлана… не й е това работата — да обикаля гората и да търси вещици.
Но колко по-просто и по-леко би било да работим заедно!
Аз въздъхнах и се надигнах:
— Какво пък, няма да отлагам. Жегата премина, ще се разходя из гората.
— Скоро ще се стъмни. — отбеляза Светлана.
— Аз ще съм наблизо. Децата казаха, че къщичката е някъде съвсем наблизо.
Светлана кимна:
— Добре. Само почакай минутка, ще ти направя сандвичи. И ще ти налея компот в манерката.
Докато чаках Светлана, аз предпазливо надникнах в обора. И се вцепених. Не стига, че чичо Коля беше разглобил и наредил на пода вече половината двигател, ами до него увлечено се ровеше в мотора друг местен алкохолик — Андрей ли беше, Серьожа ли… И толкова бяха увлечени в противоборството с немската техника, че донесената от жалостивата Светлана чаша28 така си и стоеше недокосната.
— мъркаше под носа си чичо Коля.
Аз се отдалечих на пръсти от обора.
Майната й на колата…
Светлана ме беше екипирала така, сякаш не отивах в местната горичка, а се готвех за поход в тайгата. Пакет сандвичи, манерка с компот, хубаво джобно ножче, кибрит, кутийка със сол, две ябълки, малко фенерче… Освен това провери дали ми е зареден телефона. Вземайки предвид несериозните размери на гората, той въобще не беше излишен. В краен случай можеше да се кача на някое дърво — тогава със сигурност ще имам връзка с мрежата.
А плейъра си го взех самичък. И сега, крачейки спокойно към гората, слушах „Зимовье Зверей“.
Не хранех особени надежди да намеря вещицата още тази вечер. По-добре беше да дойда сутринта, а още по-добре — с подкрепление. Но толкова ми се искаше сам да намеря заподозряната!
И да надникна в книгата „Фуаран“.
Преди да навляза в гората аз постоях малко, гледайки през Сумрака. Нищо необичайно. Ни най-малки следи от магия. Само в далечината, над нашата къща светеше бяло зарево. Вълшебниците от първо ниво се виждат отдалеч…
Добре, да слезем по-надълбоко.
Аз вдигнах сянката си от земята и прекрачих в Сумрака.
Гората се превърна в тъмен мираж, в мъгла. Само най-големите дървета имаха свои двойници в сумрачния свят.
Е, къде децата са излезли от гората?
Бързо намерих следите им. След два дена слабата диря щеше да се стопи, но сега още се виждаше. Децата остават ясни следи, в тях има много Сила. По-забележими са само следите на бременните.
От „жената-ботаник“ нямаше и следа. Какво пък, може да са се заличили. Но по-вероятно е тази вещица отдавна да е свикнала да не оставя следи.
А детските следи не е пипнала! Защо? Небрежност? Руското „и така става“? Или умишлено? Какво пък, няма да гадая.
Аз зафиксирах в паметта си детските отпечатъци и излязох от Сумрака. Вече не виждах следите, но чувствах накъде водят те. Можеше да тръгвам на път.
28
В оригинала — „шкалик“. Има два смисъла — съд за вино с вместимост 1/200 от ведрото (1 ведро = 12 литра) и „чашка с алкохол за почерпка“.
30
Оригинал:
Бел.прев.