— Леле… Велика… — Арина се разсмя с дрезгав смях. — Сбърках ли някъде?
Светлана не отговаряше. В погледа й гореше омраза, каквато дори не можех да си представя — човек би умрял само като я погледне в очите. В дясната си ръка стискаше белия меч, пръстите на лявата й ръка се движеха трескаво — сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик.
Сумракът потъмня. Около Надечка блесна сфера в цветовете на дъгата. Следващият пас на Светлана беше към мен — тялото ми отново оживя. Аз скочих и започнах да се придвижвам зад вещицата. В тази война на мен е отредена ролята на помощник.
— От кое ниво изскочи, палавнице? — почти добродушно попита вещицата. — Нима от четвърто? Към третото поглеждах…
И аз почувствах — отговорът е много, много важен за нея.
— От пето. — изведнъж каза Светлана.
— Лошо се получи… — измърмори вещицата. — Ето я и нея, майчината ярост… — Погледна ме с крайчеца на окото, след което се взря в Светлана. — Ти не дрънкай много-много, какво си видяла там…
— Не учи учения. — кимна Светлана.
Вещицата кимна. И бързо-бързо запретна ръкави, скубейки косите си. Не знам дали Светлана очакваше това — аз сметнах за най-добре да отскоча настрани. И не напразно — около вещицата се завъртя черен вихър, сякаш всеки косъм се беше превърнал в тънко острие от черна стомана. Вещицата започна да настъпва към Светлана. Светлана хвърли белия меч към вещицата — остриетата го натрошиха и угасиха, но в този момент пред Светлана изникна прозрачен, плуващ във въздуха щит.
Струва ми се, че това се наричаше „защита на Лужин“.
Остриетата се счупиха в щита беззвучно и почти моментално.
— Олеле, мамо… — жално каза Арина.
Странно — не изпитвах никакво съмнение, че говори искрено. И в същото време — театрално, работейки пред публика.
Тоест — пред мен.
— Предай се, твар такава. — каза Светлана. — Предай се, докато ти предлагам!
— Ами ако… ако тъй… — изведнъж произнесе Арина. — А?
Този път тя не извади амулети. Само напевно запя своите нелепи стихчета:
От Арина очаквах всичко. Но не и това. Даже сред Тъмните рядко се срещат истински некроманти.
Мъртвите бавно се надигаха от земята!
Немските войници от Втората Световна отново тръгваха на бой!
Четири облечени в парцали скелета — между костите им имаше пръст, плътта отдавна беше изгнила — се изправиха около Арина. Един тръгна слепешката към мен, нелепо размахвайки безпръстите си ръце — фалангите на пръстите му бяха изгнили изцяло. При всяко движение от нелепото зомби се откъсваха парчета. Три също такива нещастни урода тръгнаха към Светлана. Един от тях дори държеше ръцете си автомат с паднал пълнител.
— Ще успееш ли да вдигнеш Червената Армия? — предизвикателно извика Арина.
Не трябваше да казва това — Светлана сякаш се вкамени. И процеди през зъби:
— Дядо ми е воювал. Намерила с какво да ме плаши…
Не разбрах какво направи тя. Аз бих използвал „сив молебен“, но тя мина без него. Това вече беше от висшите, недостъпни за мен раздели от магията. Но зомбитата се разсипаха на прах.
А Светлана и Арина безмълвно се втренчиха една в друга.
Край на шегите.
Вълшебницата и вещицата се вкопчиха в пряко противоборство на Силите.
Възползвайки се от кратката почивка, аз събирах сили. Ако Светлана трепне — ще ударя…
Трепна Арина.
Първо роклята й се разлетя на парчета. Това сигурно би подействало деморализиращо на мъж.
После вещицата започна стремително да старее. Разкошните черни коси се превърнаха в жалки сиви кичури. Хлътнаха гърдите, изсъхваха ръцете и краката. Почти като Гингема от детската приказка, или като Гагула от приказката за възрастни.
И никакви красиви ефекти.
— Име! — извика Светлана.
Вещицата не се колеба дълго. Беззъбата уста потрепна и изгъгна:
— Арина… аз съм в твоята власт, чародейке…
Едва сега Светлана се отпусна — и сякаш повехна. Заобикаляйки укротената Арина, аз хванах жена си за ръка.
— Няма нищо, държа се. — усмихна се Светлана. — Успяхме.
Старицата — езикът не ми се обръщаше да я нарека Арина — ни гледаше печално.
— Ще й позволиш ли да приеме предишния си вид? — попитах аз.
— Какво, преди по-симпатична ли беше? — Светлана дори се опитваше да се шегува.
— Тя всеки момент ще умре от старост. — казах аз. — Та тя е на двеста без малко…
— Нека пукне… — измърмори Светлана. Погледна изпод вежди към Арина. — Вещице! Позволявам ти да станеш по-млада!
47
Оригинал:
Бел.прев.