Хесер мрачно погледна към мен и Светлана. Но не каза нищо.
— А може би Витезслав сам е причинил смъртта си? — не се предаваше Светлана. — Намерил е книгата, опитал се е да сътвори някакво заклинание от нея… и е загинал. Такива случаи не са рядкост!
— Аха. — заяде се Завулон. — А през това време на книгата й поникнали крачка и тя е избягала.
— Не бих изключвал и тази версия. — сега вече Хесер се застъпи за Светлана. — Може да са поникнали. Може и да е избягала.
Настъпи тишина и в нея смехът на Завулон прозвуча особено силно:
— Виж ти! Нима вярваме във „Фуаран“?
— Вярвам в това, че някой с лекота е убил Висш вампир. — каза Хесер. — И този някой не се плаши нито от Патрулите, нито от Инквизицията. Дори само този факт изисква бързо и ефективно разследване. Не смятате ли така, колега?
Завулон кимна неохотно.
— Ако допуснем, дори за миг, че „Фуаран“ наистина е била тук… — Хесер поклати глава. — Ако всички слухове за тази книга са истински…
Завулон кимна отново.
Двамата Велики замряха, гледайки се един друг. Или играеха на „гледанка“51, или независимо от всичките защити успяваха да проведат някакъв магически разговор.
Аз се приближих към останките на вампира и клекнах.
Неприятен тип. Дори за вампир бе неприятен.
И все пак — свой.
Различен.
Зад гърба ми Едгар мърмореше нещо за необходимостта да привлече свежи сили, за това, че залавянето на Арина е станало жизнено необходимо. Не й провървя на вещицата. Едно нещо е нарушаването на Договора, дори мащабно, но отдавнашно. Съвсем друго — убийството на Инквизитор.
И всички факти са против нея. Кой друг може да е толкова силен, че да надвие Висшия вампир?
Но неизвестно защо аз не вярвах във вината на Арина…
Останките на Витезслав не предизвикваха дори малко отвращение. Явно в него вече не бе останало нищо човешко, дори от кости нямаше следа. Сив прах, приличащ на пепел от влажна цигара, запазващ формата, но напълно еднороден по структура. Аз докоснах онова, което смътно приличаше на свит юмрук — и изобщо не се учудих, когато пепелта се разпадна, разкривайки смачкано бяло листче.
— Бележка. — казах аз.
Настъпи гробна тишина. Тъй като никой не възрази, аз взех листа, разгънах го и го прочетох. Едва тогава погледнах към маговете.
Лицата на всички бяха толкова напрегнати, сякаш очакваха да чуят: „Витезслав е написал преди смъртта си името на убиеца… това сте вие!“
— Не го е писал Витезслав. — казах аз. — Това е почеркът на Арина, тя ми написа обяснителна…
— Чети. — нареди Едгар.
— „Господа Инквизитори“ — на висок глас прочетох аз. — „Ако четете това, значи — припомнили сте си старото, не сте се успокоили. Предлагам да решим нещата с мир. Вие получавате книгата, която търсехте. Аз получавам опрощение.“
— Търсили, значи? — много спокойно попита Хесер.
— Инквизицията търси всички артефакти. — спокойно отвърна Едгар. — Включително и онези, които са класифицирани като митологични.
— Би ли получила опрощение? — неочаквано попита Светлана.
Едгар я погледна недоволно, но отвърна:
— Ако тук лежеше „Фуаран“? Не решавам аз, но, най-вероятно да. Ако това е истинската „Фуаран“.
— Сега съм склонен да мисля, че е истинската… — тихо каза Хесер. — Едгар, бих искал да се посъветвам със сътрудниците си.
Едгар само разпери ръце. Сигурно никак не му се искаше да остава насаме със Завулон и Костя, но лицето на инквизитора остана невъзмутимо. Следвайки Хесер, ние със Светлана излязохме от тайника.
Инквизиторите ни посрещнаха с такива подозрителни погледи, сякаш подозираха че сме убили всички Тъмни. Хесер не се притесни от това.
— Ние се оттегляме на съвещание. — небрежно каза той, отправяйки се към вратата. Инквизиторите се спогледаха, но не започнаха да спорят — само един от тях се отправи към тайника. Но ние вече излизахме от къщата на вещицата.
Тук, в средата на гората, ми се струваше, че утрото още не е настъпило. Наоколо цареше тайнствен полумрак, както в най-ранния час от утрото. Погледнах учудено нагоре и забелязах, че небето наистина е неестествено сиво, сякаш го гледаш през тъмни очила. Явно така се проявяваше в обикновения свят магическата защита, наложена от Инквизиторите.
— Всичко се руши… — промърмори Хесер. — Всичко е неправилно…
Погледът му пробяга от мен към Светлана — и обратно. Сякаш не можеше да реши кой от нас му е нужен сега.
— „Фуаран“ наистина ли е била там? — попита Светлана.
— Изглежда, че да. Явно книгата съществува. — Хесер изкриви лице. — Колко недобре… колко лошо…
— Налага се да намерим вещицата. — каза Светлана. — Ако искате…