— Треп?
— Позна. Ще разрешиш ли да седна?
Посочих с филипса отсрещната седалка, където Съливан притискаше окото си с две ръце.
— Ако успееш да убедиш своя съдружник да се измести. Само дръж ръце над масата.
Жената се усмихна и леко склони глава. Погледна Съливан, който вече се притискаше до стената, за да й стори място, и с изящно движение се настани до него, като държеше ръцете си настрани от тялото. Направи го тъй плавно, че обицата почти не трепна. Щом седна, тя притисна длани върху масата пред себе си.
— По-спокоен ли ще се чувстваш така?
— Става — казах аз и забелязах, че обицата и пръстените от черно стъкло са проява на също тъй черен хумор. През тях като на рентгенова снимка прозираха синкавите очертания на костите. Е, поне стилът на Треп почваше да ми харесва.
— Нищо не съм му казал — изпъшка Съливан.
— Ти и не знаеш нищо — хладно отвърна Треп. Дори не го бе погледнала. — Имаш късмет, че дойдох. Мистър Ковач не ми изглежда човек, склонен да приеме отговора „не знам“. Права ли съм?
— Какво искаш, Треп?
— Дойдох да помогна. — Чувайки тихо дрънчене, Треп се озърна. Към нас идваше сервитьор с поднос, върху който имаше чайник и две чашки. — Ти ли поръча това?
— Да. Заповядай, ако искаш.
— Благодаря. Много обичам чай. — Треп изчака сервитьора да остави поръчката, после се зае с чайника. — Съливан, искаш ли и ти? Хей, донесете още една чашка. Благодаря. Е, докъде бях стигнала?
— Че идваш да помогнеш — напомних натъртено аз.
— Да. — Треп отпи глътка зелен чай, после ме изгледа над ръба на чашата. — Точно така. Дойдох да изясня нещата. Разбираш ли, ти се мъчиш да изкопчиш сведения от Съливан, а той нищо не знае. Аз му бях свръзката. Ето ме. Разговаряй с мен.
Изгледах я спокойно.
— Миналата седмица те убих, Треп.
— Да, и аз така чух. — Треп остави чашката и огледа критично кокалчетата на пръстите си. — Разбира се, нищо не помня. Всъщност дори не те познавам, Ковач. Последното, което помня, е как легнах в резервоара преди около месец. По-нататък няма нищо. Онази „аз“, която си изпекъл в колата, е мъртва. Нямам нищо общо с нея. Тъй че дай да не се караме, а?
— Нямаш ли дистанционно съхранение, Треп?
Тя изсумтя презрително.
— Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?
Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.
— Беше малко мудна. И малко небрежна.
— Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей6, дето направо се вбесява от всичко това.
— Жалко — казах търпеливо аз. — Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?
— Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. — Тя видя изражението ми и кимна. — Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.
— А Кадмин? И той ли участва?
Треп въздъхна през зъби.
— Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. — Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. — По-добре да отидем другаде.
— Добре — кимнах аз. — Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.
— За това вече те изпреварихме. — Треп допи чая и започна да се надига от масата. — Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.
Сложих ръка върху нейната и тя застина.
— Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.
— Добре. Без изненади. — Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.
— Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?