Момичета се посмяха над тази забавна история. Оказа се, че междувременно апетитът им се беше увеличил, така че те се нахвърлиха не само на чая, но и на храната. Лиза беше изпържила наденички, които се топяха в устата, отделяйки вкусна гореща мазнинка, а Мириша пък беше приготвила фантастичен омлет. Всъщност, това беше единственото ястие, което тя можеше да готви добре. Нейните нови приятелки унищожиха златистия омлет до трохичка, като отопиха и последната капка сос в чиниите си.
След това допиха чая си и почувстваха как кръвта започна да циркулира по вените им, докарвайки до мозъците им ценни идеи.
— Вижте какво мисля аз — произнесе Аня. — Бедният Виталик повече никога и нищо няма да ни разкаже защо е искал да изтормози така Лиза. А с тази негова Емилия няма какво толкова да се церемоним.
— Как ще я намерим?
— Не забравяйте, че знам номера на колата, с която тя се движи.
— Записала ли си го?
— Запомних го. Тези цифри така са се врязали в паметта ми, че с нажежено желязо не можеш да ги изтриеш. А освен това…
Анюта се поколеба, като погледна нерешително към Лиза.
— Казвай. Какво още си измислила?
— Щом Виталик ме е запознал със своите приятели, може би ги е запознал и с Емилия? Дали да не ги разпитаме пак?
Идеята не беше лоша и Лиза веднага седна до телефона, започвайки отново да звъни на приятелите и колегите на Виталик.
— Не, аз не искам скандали — непрекъснато им повтаряше тя. — Изморих се да обяснявам, че искам единствено да открия убиеца на моя мъж. Не, аз не съм го убивала. Да, имам алиби. Не, Анюта също не го е убила. Да, и тя има алиби. А за Емилия не съм сигурна. Ти знаеш ли коя е? Къде да я търся?
Повечето от тях отричаха, че изобщо познават въпросната Емилия. Някои мрънкаха, че не са достатъчно добре осведомени за личния живот на Виталик. Друг лъжеше, че такова име никога не бил чувал. Но се намериха двама-трима от колегите на Виталик, които се бяха виждали с тайнствената дама на неговото сърце.
— Лизка, ти не се обиждай — обясняваха мъжете своята позиция. — Ти си добър човек. Вероятно си и добра жена. Във всеки случай, ако не беше твоята проклета неудачност… Но Емилия… Емилия е нещо невероятно! Такава жена можеш да срещнеш веднъж в живота!
— Какво й е толкова особеното?
— Всичко! — беше искреният и приятелски отговор. — У нея всичко е особено! И фигурата! И краката! И лицето! А как се държи само! Това е някаква фантастична смес от сексапил, царственост и необузданост. Заради такава жена аз също бих бил готов на всичко! Но тя не е за мен. Такива жени си имат работа само с олигарси и министри, в краен случай с типове, които са получили поне Нобелова награда. Но не и по-малко!
Но защо ли невероятно прекрасната и явно богата Емилия бе избрала за себе си не олигарх или президент, а скромния Виталик. Неговата длъжност не можеше да се нарече престижна. Обикновен инженер в малка строителна компания. Като всеки друг и Виталик имаше планове за бъдещето си. Той се беше прицелил в мястото на главния инженер. Но какво толкова — главен инженер по извънградско строителство. В най-добрия случай това щеше да е обект за жилищен дом на два или три етажа, бензиностанция или някакъв селски клуб. Едва ли в близко бъдеще нещо друго можеше да огрее Виталик.
— Моят дядо също беше главен инженер — неочаквано произнесе Анюта. — Но той строеше заводи. Техните корпуси, производствените цехове и другите постройки се простираха на четиридесет квадратни километра! Ето това са гиганти! Ето това е почит и уважение към инженерите и строителите. А тук — някаква мижава бензиностанция. Пфу! Да те е срам да го споменеш!
Емилия обаче се беше вкопчила във Виталик буквално с мъртва хватка, подбуждайки го дори към физическо отстраняване на неговата жена. Защо е било необходимо това на тази Емилия, беше съвършено неясно. Толкова ли е кръвожадна тя или е имала по-основателна причина да иска Лизината смърт?
— Спомни си — настояваше Мариша. — Може би преди си общувала с тази жена?